Майкъл се спря. За миг изпита желание да се върне. После поклати глава. Не искаше да мисли повече — всичко в главата му беше в пълен хаос. Прехвърли карабината в дясната си ръка, която все още беше леко изтръпнала, и продължи напред, като стъпваше предпазливо по шумолящите листа.
Скоро стигна до тесен ров, над който бе паднало едно дърво. На места дървото изглеждаше прогнило, но стеблото беше дебело и навярно щеше да го издържи. Ровът беше около шест стъпки широк и четири-пет стъпки дълбок, а на дъното му лежаха обрасли в мъх камъни, сухи клони и листак. Майкъл се ослуша и сложи крак на дънера. Вятърът бе стихнал и в гората беше съвсем тихо. Той имаше чувство, че тук от години не бе стъпвал човек. Човек!… Не, затова щеше да мисли после…
Тръгна бавно по дънера. Беше стигнал до средата, когато стеблото се разклати, изпука и се счупи с трясък. Той отчаяно размаха ръце и скочи в рова, като изруга тихо. Изподраска се в камънаците и удари лицето си в някаква издатина, а каската отхвръкна от главата му и заподскача шумно по земята. „Карабината — помисли си отчаяно той, — какво стана с карабината?“ Запълзя по ръце и крака с надежда да я намери и изведнъж чу бързи шумни стъпки, които се приближаваха право към него.
Майкъл скочи. Само на петдесет стъпки от него един човек си пробиваше път с трясък през храстите и го гледаше право в очите, притиснал автомата до бедрото си. На фона на бледозеленикавия листак германецът приличаше на бързодвижеща се тъмна сянка. Майкъл стоеше неподвижен, впил поглед в противника си, който неочаквано даде откос с автомата, без да се спре. Майкъл чу как куршумите заваляха с глух шум пред самия него и вдигнаха фонтан от кални пръски, които се посипаха по лицето му. Германецът продължи да тича.
Майкъл приклекна. Извади машинално бомбата от пояса си, изтегли предпазителя и се изправи. Човекът беше вече много близо, съвсем близо. Майкъл преброи до три, хвърли бомбата и залегна на дъното, като се притисна в стената на рова и зарови глава в меката пръст. „Слава богу, че не забравих да броя!“ — помисли си той.
Стори му се, че мина безкрайно много време, преди бомбата да избухне. После чу жалното свистене на стоманените парчета, които се разлетяха над главата му и с глух шум заваляха сред околните дървета; на земята се посипаха облаци листа.
Не беше сигурен, но му се струваше, че сред грохота на взрива бе дочул човешки вик.
Почака пет секунди и надникна над рова. Пред него нямаше никого. Над надвисналите клони се издигаше лек дим и се виждаше разорана кафеникава земя, размесена със зелени листа, но това беше всичко. След миг обаче Майкъл забеляза, че върхът на един храсталак в другия край на полянката се полюлява някак си необичайно с бавно замиращ ритъм, и разбра, че човекът бе минал тъкмо оттам. Наведе се и вдигна карабината си, която лежеше между два кръгли камъка. Огледа дулото и се увери, че не е зацапано с пръст. За негова изненада ръцете му бяха покрити с кръв; докосна натъртената си буза и откри, че по нея също има кръв, примесена с кал.
Измъкна се бавно от рова. Дясната ръка го болеше силно, а карабината в раздраната му длан беше станала хлъзгава от кръв. Тръгна през полянката, без да се старае да се прикрива, и мина край разораното от бомбата място. Петнадесет стъпки по-нататък върху една фиданка забеляза нещо, което приличаше на измачкан парцал; беше парче плат от военна униформа, цялото напоено с кръв.
Майкъл тръгна бавно към храста, който бе видял да се люлее. Листата също бяха опръскани с кръв. „Няма да стигне далече!“ помисли си той. Сега дори един жител на големия град можеше да проследи пътя на бягащия през гората германец. По измачканите листа и кървавите петна дори откри мястото, където човекът беше паднал и станал, изтръгвайки от корен едно младо дръвче.