Бавно и упорито Майкъл настигаше Християн Дистл.
Християн седна предпазливо и опря гръб о дънера на едно голямо дърво с лице към страната, откъдето беше дошъл. Под дървото беше сенчесто и прохладно, но слънчевите лъчи си пробиваха път през листака на съседните дървета и обливаха със златиста светлина върховете на храсталаците, през които Християн беше минал. Той чувстваше върху гърба си допира на грапавата кора на дървото. Опита се да си вдигне ръката, която държеше автомата, но не можа и с раздразнение тикна оръжието настрана. После изправи гръб и впи очи в пролуката в храста, откъдето трябваше да се появи американецът.
„Бомба — помисли си Християн, — кой би могъл да очаква такова нещо? Един такъв тромав американец, и как само се свлече в рова!… А после изневиделица запрати по мен бомба.“
Дишаше с усилие. Беше успял да избяга надалече, но повече не можеше да бяга. Мислите му прескачаха от един спомен на друг като зъбци на повредено зъбчато колело. Запролетилата гора пред Париж и убитият младеж от Силезия с изцапаните от вишнев сок устни… Харденбург на мотоциклета, Харденбург с обезобразеното окървавено лице… Глупавият полугол американец, който стреляше от минирания мост в Италия, докато картечницата го преряза на две… Гретхен, Корин, Франсоаз… Да, французите накрая ще ни изиграят… Водката в спалнята на Гретхен, конякът и виното в бюфета, черният дантелен шал и гранатовата брошка… Французинът, който бе измъкнал пистолета от мъртвия Беер след нападението на самолета… вечно тия самолети… „Слушай, когато войникът постъпи в една армия — в която и да е армия, — той сключва своего рода договор…“ Кой беше казал това? Бранд… Беше ли и той мъртъв?… Петдесет франка за чашка коняк, която му беше поднесъл старикът с гнилите зъби… „Главният проблем — това е Австрия“… „Целта оправдава средствата“… Всъщност сега настъпваше краят, но нима този край оправдаваше средствата?… Всички тия и още много други спомени… Американската девойка върху заснежения хълм… Още един, и се оттеглям от войната… Непохватният, безразсъдно смел американец, останал жив по някакво чудо или случайност, или по божията милост… „1918“, изписано с тебешир върху църковната стена… Да, французите са знаели, през цялото време са знаели…
Зъбците на повреденото колело продължаваха да се движат бавно… Беше вече много студено. Слънчевите лъчи, които проникваха в гората сякаш през някакви полегати зелени прозорци, ставаха все по-бледи и по-бледи.
Два изстрела, и автоматът засече. Всъщност накрая не можеше да не засече… „Моята рота влезе в Мюнхен с оръжие в ръка. Тогава във всичко имаше много по-голям ред…“ „Важното е да се добереш до някой велосипед… — помисли си Християн, изпълнен със съжаление към самия себе си. — Но колко време според тия американци би могъл човек да бяга?“
Внезапно Християн видя врага. Американецът не проявяваше вече предпазливост. Огрян от слабите зеленикави лъчи на слънцето, той вървеше право към него. В този миг той не изглеждаше млад и не приличаше никак на войник. Американецът се спря и се надвеси над него.
Християн се усмихна.
— Добре дошли в Германия — рече той, спомнил си изведнъж познанията по английски.
После видя как американецът вдигна карабината си и натисна спусъка…
Майкъл се върна при мястото, където беше оставил Ноа. Дишането беше престанало. Младежът лежеше тихо сред цветята. В продължение на минута Майкъл го гледа със сухи очи. После вдигна трупа, сложи го на раменете си и тръгна в нарастващия мрак обратно към лагера. Той не позволи на никого от войниците да му помогне, защото чувстваше, че трябва да предаде тялото на Ноа Акерман лично на капитан Грийн.