Стаята беше с варосани стени и блестеше от чистота, а над леглото висеше разпятие от кафяво дърво с тъжния образ на Христос. Маргарет се съблече, угаси лампата, разтвори прозореца и се мушна в голямото легло; откъм побелелите, залети от лунната светлина планини, в стаята нахлуваше хладен вятър. Девойката потръпна от допира на студените чаршафи, но скоро се стопли под пухените завивки. Както през детските й години в дома на баба й, тия чаршафи дъхаха на свежест, а върху рамката на прозореца шумоляха колосани бели завески. Долу акордеонистът продължаваше да свири и през затворените врати долитаха приглушено меките тъжни звуци на есенни песни за любов и разлъка. Скоро заспа; в студения въздух на стаята лицето й изглеждаше сериозно и спокойно като на невинно дете.
В сънищата често бива така: нечия ръка ви гали, до вас се тъмнее силуетът на непознат човек, вие усещате на лицето си дъха му и чувствате как той ви прегръща силно…
Маргарет се събуди.
— Тихо — прошепна човекът на немски. — Нищо лошо няма да ти сторя.
„Пил е коняк — кой знае защо си помисли тя. — Мирише на коняк.“
За момент остана така, неподвижна, втренчила поглед в очите на човека, които горяха като две огънчета в очните му кухини. Внезапно една опитна ръка се плъзна леко по гърба й и се спусна към бедрото. После човекът преметна крак върху нейния и тя усети как грубият остър плат на дрехите му ожули кожата й. Девойката се премести рязко на другия край на леглото и се опита да седне, но непознатият се оказа много ловък и я застави да легне отново, като запуши устата й с ръка и се засмя тихо.
— Ах ти, зверче такова — продума човекът. — Ах ти, чевръста катеричко!
Сега Маргарет го позна по гласа.
— Да, това съм аз — продължи да шепне Фредерик. — Просто едно малко посещение, не бой се! — Той вдигна колебливо ръка от устата й и прибави с насмешка, сякаш се забавляваше с дете: — Няма да пищиш, нали? Пък и да пищиш — ще бъде съвсем безполезно. Долу всички са пияни. Освен това аз ще кажа, че ти си ме повикала, а после навярно си размислила. И хората ще ми повярват, защото знаят, че момичетата самички ме търсят, а при това ти си чужденка…
— Моля ви, идете си — прошепна Маргарет. — Много ви моля. Обещавам ви, че никому няма да кажа.
Фредерик се засмя тихо. Беше малко пиян, но не толкова, колкото искаше да се представи.
— Ти си едно мило сладко момиченце. Ти си най-хубавото момиче, което е идвало през този сезон…
— Но защо търсите именно мен? — с отчаяние попита Маргарет, стараейки се да се успокои и да събере сили, за да отблъсне решително ръката, която опипваше тялото й. — Има толкова други момичета, които биха се възползвали от случая.
— Защото искам тъкмо тебе. — Фредерик я целуна по врата, както му се струваше, с неотразима нежност. — Защото те харесвам.
— Но аз не ви желая! — възкликна Маргарет. — Не ви искам. — Притисната така от тоя едър, як мъж на тъмното легло, тя неочаквано изпита ужасен страх, че слабите й познания по немски ще й изневерят, че ще забрави нужните думи и фрази и че поради някаква ученическа грешка няма да успее да се спаси.
— Винаги е по-интересно — продължи да шепне Фредерик, — когато в началото момичето си дава вид, че не иска. Като благородна дама!
Маргарет схвана, че той е вече уверен в победата си и сега просто й се надсмива.
— Всъщност много жени се държат така.
— Кълна ви се, че ще разправя всичко на майка ви — опита се да го заплаши Маргарет.
Фредерик се засмя меко и смехът му прозвуча с непринудена самоувереност в тихата стая.
— Кажи й! А защо според теб майка ми винаги слага хубавите момиченца тъкмо в тая стая, в която така лесно може да се влезе през прозореца от покрива на сайванта?
„Не, това не е възможно! — помисли си Маргарет. — Тая дребна, пълна и вечно усмихната женица с румено лице, така спретната, трудолюбива и набожна, която окачва разпятия във всички стаи!… И все пак…“ Тя внезапно си спомни дивия упорит взор и изражението на чувствена наслада от първобитната музика върху потното лице на фрау Лангерман там долу, в хола. „Да, всичко е възможно — реши Маргарет. — Това глупаво осемнадесетгодишно момче не би могло да уреди нищо самичко…“
— Често ли — попита Маргарет бързо, стараейки се отчаяно да отложи колкото може повече развръзката, — често ли сте идвали тука по тоя начин?
Фредерик се усмихна и тя можа да види как блеснаха зъбите му. За момент той престана да я опипва и самодоволно отговори: