Постепенно зелената окраска на зората се смени с розова и запълзя надолу, докато снегът по склоновете заблестя с милиони искрици. Маргарет стана и без да погледне към леглото, излезе от стаята. Слезе безшумно по стълбата и мина през тихата къща, в чиито ъгли продължаваха да се таят последните сенки на нощта, а в хола се долавяше тежкият дъх от вчерашното тържество. Тя отвори масивната врата и се озова в сънното виолетово-бяло утро на новата година.
Улиците бяха пусти. Маргарет вървеше безцелно по тротоара между купчините сняг, усещайки как дробовете й се изпълват със свежия утринен въздух. Вратата на една от къщите се отвори и на прага застана пълничка румена женица по престилка и кърпа на глава.
— Добро утро, фройлайн — весело я поздрави тя. — Чудесно утро, нали?
Девойката само я погледна и отмина бързо. Жената я проследи с озадачени очи и после, с израз на обида и гняв, хлопна зад себе си вратата.
Маргарет сви по улицата и тръгна по шосето към хълмовете. Крачейки машинално с наведена глава, тя се заизкачва бавно по най-близкия склон, който — просторен и безлюден — сияеше вече в първите слънчеви лъчи на ранното утро. След малко се отклони от пътя и тръгна към скиорската хижа, която със своите тежки греди и нисък заострен покрив, затрупан целият със сняг, приличаше на прелестна детска играчка.
Пред хижата имаше скамейка и Маргарет, обхваната от внезапно безсилие, се отпусна уморено върху нея.
Известно време тя остана така, вперила поглед в заснежения склон, извисил се плавно към недостъпните скали на върха, който, целият обагрен в пурпур, се открояваше рязко на синьото небе.
„Не трябва да мисля за това, не трябва — каза си девойката с очи. Оправени към високия връх, и за да се разсее, опита се да си представи откъде и как би могла да тръгне, за да се спусне най-бързо по склона.
— Не, няма да мисля за това — повтори си тя, облизвайки с език засъхналата кръв по разранените си устни. — По-късно може, когато се успокоя напълно… Да, най-опасен е дълбокият сняг по ръба на урвата там, вдясно. Трябва да прехвърля онова хълмче и да направя широк обход, за да избягна оная стърчаща скала… Човек обаче може да загуби самообладание и…“
— Добро утро, мис Фримантл — каза някой до нея.
Маргарет обърна рязко глава. Беше инструкторът по ски — стройният, силно загорял от слънцето младеж, комуто се бе усмихнала на вечеринката и когото беше накарала да пее заедно с останалите под звуците на акордеона. Без да си даде сметка какво прави, тя скочи от скамейката с намерение да се отдалечи, но Дистл тръгна след нея.
— Да не сте имали някаква неприятност? — учтиво попита той със звучния си мек глас.
Маргарет се спря, спомняйки си, че снощи, когато Фредерик я държеше през кръста и ревеше с все сили заедно с гостите на Лангерман, единствено тоя човек беше отказал да пее. Спомни си също как я погледна, когато тя се разплака, и как стеснително се мъчеше да й покаже, че споделя огорчението й.
— Моля да ми простите — отвърна Маргарет, като се обърна към него и се опита да се усмихне. — Бях се замислила, а вашата поява ме сепна.
— Кажете, какво ви се е случило? — Застанал така гологлав пред нея, той й се стори сега още по-млад и плах.
— Нищо… — Маргарет седна. — Просто се любувах на планините.
— Може би предпочитате да останете сама? — попита той и дори направи колеблива крачка назад.
— Не, не, — отвърна Маргарет. Тя внезапно беше разбрала, че трябва да поговори с някого за случилото се, да прецени онова, което бе станало. Да разкаже всичко на Джоузеф беше невъзможно, а Дистл я предразполагаше към откровеност. Той дори приличаше малко на Джоузеф — интелигентен, сериозен и толкова мургав. — Моля ви се, останете.
Дистл стоеше пред нея леко разкрачил крака, строен и стегнат в чудесно ушития си скиорски костюм, с отворена яка и без ръкавици въпреки студения вятър. Той имаше здрав цвят на лицето и естествено мургава под загара кожа.
Християн извади пакет цигари и го поднесе на Маргарет. Тя взе една и той запали клечка кибрит, умело прикривайки пламъчето от вятъра със здравите си мургави ръце.