На другата сутрин цирковата банда продължи по пътя си. На камилата се падна задачата да носи многото кошове, в които удобно се разполагаха кучетата и маймуните. А дресьорите и голямата маймуна вървяха подире й.
Едва се бяха отдалечили на няколко часа от града и чужденецът изпратил стареца до пощата и за голяма изненада на началника поискал кола с бързи коне, а после потеглил към същата порта, към която бяха поели животните. Цялото градче се ядосваше, задето никой не можа да узнае накъде бе отпътувал. Господинът се върнал с колата чак посред нощ и спрял пред градската порта. Ала сега при него седял още някой с ниско нахлупена шапка и копринена кърпа, завързана през устата и ушите. Пазачът на портата сметнал за свое задължение да заговори другото непознато лице и да го помоли за паспорта му, ала то му отвърнало твърде грубо, като изръмжало на съвсем неразбираем език.
— Това е племенникът ми — приветливо обяснил на пазача чужденецът, като му бутнал няколко сребърни монети в ръцете. — Племенникът ми, който все още малко разбира немски. Затова така изруга на родния си диалект, че дълго ни задържате.
— О, щом това е вашият племенник — отвърнал пазачът, — тогава може да влезе в града и без паспорт. Той сигурно ще се установи у вас?
— Да, разбира се — казал чужденецът, — и ще остане за по-дълго време.
Пазачът нямал други възражения и чужденецът и племенникът му влезли в града. Между другото кметът и целият град недоволстваха от пазача и го упрекваха, че е трябвало най-малкото да запомни няколко думи от езика, на който говорел племенникът. От тях можело лесно да се научи от коя страна идат новодошлият и господин чичото. Пазачът обаче уверяваше хората, че това не било нито френски, ни италиански, а май звучало разтегнато като на английски и освен това, ако не се лъжел, младият господин бил рекъл „Годдам!“ Така той се измъкна от затрудненото си положение и същевременно извади прозвище на младежа. Защото оттогава в градчето за него се заговори като за младия англичанин.
Ала и младият англичанин никакъв не се вясваше — не ходеше нито в игралната с кегелбана, нито в бирарията, но занимаваше хората по-друг начин. Често се случваше от инак тихата къща на чужденеца да долитат ужасни крясъци и шумове, така че хората се спираха на тълпи отпред и вперваха поглед нагоре. Тогава виждаха как младият англичанин, облечен в червен фрак и зелени шалвари, с чорлава коса и ужасено лице, шеметно притичва покрай прозорците на всички стаи. Старият господин го гонеше, облечен в червен халат и с камшик в ръка, и явно често не успяваше да го хване. Но насъбралите се хора забелязваха, че това все пак неведнъж му се удаваше. Тогава чуваха отгоре да долитат жално хленчене от уплаха и плющящи удари на камшик. Жените от градчето взеха толкова присърце ужасното третиране на младия англичанин, че успяха най-накрая да накарат кмета да предприеме нещо в тази насока. Той написа на непознатия господин писмо, в което чрез доста груби изрази го упрекваше за безпощадното отношение към племенника му и го заплашваше, че ако и за в бъдеще се наблюдават подобни сцени, щял да вземе младия човек под своя опека.
Но каква била огромната изненада на кмета, когато за първи път от десет години видял непознатият да прекрачва прага на кабинета му! Старият господин извинил поведението си с особената заръка на родителите, които му поверили възпитанието на младежа. По негови думи племенникът му инак бил умно, схватливо момче, което обаче усвоявало много трудно чуждите езици. Твърде ревнивото старание на чичото да го научи свободно да разговаря на немски идело от желанието, колкото се може по-скоро да го въведе в обществото на Грюнвизел, но уви, този език така трудно се удавал на младежа, че често той не можел да измисли нищо по-добро, освен порядъчно да го нашари с камшика.
Това обяснение напълно задоволило кмета, той приканил възрастния господин към по-умерено отношение и вечерта разказал в бирарията, че рядко бил срещал толкова начетен и възпитан човек като непознатия.
— Жалко само — добавил, — че толкова рядко се появява в обществото. Но си мисля, че когато племенникът му научи поне малко немски, ще почне по-често да навестява сбирките ми.
Този прецедент промени напълно общественото мнение. Хората смятаха чужденеца за възпитан човек, стремяха се да завържат по-близко познанство с него и намираха, че е в реда на нещата от време на време в пустата къща да отекват ужасни викове.
— Дава на племенника си урок по немски — казваха грюнвизелчани и не се застояваха както преди пред къщата на чужденеца.