И изглежда, умните дами в градчето бяха познали. Защото старецът започна да обикаля с племенника си всички знатни домове и да се стреми да получи добър прием в тях. Навсякъде оставаха възхитени от двамата чужденци и съжаляваха, че по-рано не бяха осъществили това приятно запознанство. Старият господин се проявяваше като достоен за уважение, изключително разумен мъж. Действително той се подсмихваше, докато говореше, така че хората не знаеха дали се шегува или го мисли на сериозно, но говореше така умно и премислено за времето, за околностите, за летните забавления в механата на хълма, че всички оставаха очаровани. А племенникът! Той омагьоса и плени сърцата на всички! Що се отнасяше до външността му, лицето му не можеше да се нарече красиво, долната му част, преди всичко челюстите, бяха твърде изскочили напред и тенът му бе доста мургав. Също така от време на време правеше много странни гримаси, примижаваше с очи или си оголваше зъбите, но въпреки това хората намираха чертите му за много интересни. Не можеше да има нещо по-подвижно, по-гъвкаво от тази особа. Облеклото му висеше някак особено около тялото, но му стоеше чудесно. Движеше се с поразителна жизненост из цялата стая, мяташе се ту на някое канапе, ту на люлеещ се стол и си опъваше краката. Но това, което при друг младеж щеше да се възприеме като невероятно нахално или непристойно, при племенника минаваше за гениално.
— Той е англичанин — казваха си хората, — те всички са такива. Един англичанин може да се просне на някое канапе и да заспи, докато в същото време десет дами няма къде да седнат и трябва да стоят прави. На един англичанин човек не може да се сърди за подобно нещо.
Пред възрастния господин, опекуна му, племенникът бе много покорен. Щом почнеше да подскача напред-назад из стаята — нещо, което обичаше да прави, или да си качва краката на фотьойлите, само един строг поглед от чичото бе достатъчен, за да го укроти. А и как можеше човек да гледа на младежа с лошо око, когато чичото казваше на края на посещението си на всяка дама:
— Племенникът ми е малко груб и невъзпитан, но аз разчитам много на обществеността; тя ще го оформи подобаващо и ще го образова. И ви препоръчвам вие лично да се заемете с него.
Така племенникът бе въведен в светското общество и на този, и на следващия ден цял Грюнвизел говореше единствено за това събитие. Но възрастният господин не се задоволи само с това. Изглежда, бе променил напълно начина си на мислене и на живот. Следобед ходеше с племенника си в избата в планината, където се събираха по-знатните господа на Грюнвизел да изпият по чаша бира и да се забавляват с игра на кегли. Племенникът се проявяваше като изключително сръчен играч, никога не уцелваше под пет или шест. От време на време обаче сякаш го прихващаше нещо; хрумваше му например светкавично бързо да хвърли топката извън кръга или под кеглите, като вдигне голяма тупурдия; да метне халката или краля1 и изведнъж да застане на глава върху хубавата си прическа и да вири крака или пък, преди човек да успее да се обърне, да се насади на гюрука на някоя преминаваща кола и да прави разни физиономии, а след като се повози малко, на подскоци да се върне обратно в компанията.
При подобни сцени възрастният господин много се извиняваше пред другите мъже за невъзпитаността на племенника си. Те се засмиваха, приписваха всичко на младостта му, твърдяха, че и те били такива на неговата възраст и обичаха невероятно младия лудетина, както го наричаха. Но имаше моменти, когато не малко му се ядосваха, но не смееха да кажат нищо, защото младият англичанин минаваше навсякъде за еталон на образованост и разум.
Вечерно време възрастният господин обикновено посещаваше заедно с племенника си странноприемницата на градчето „Златния елен“. И макар племенникът да бе млад човек, се държеше съвсем като възрастен — сядаше пред чашата си, туряше огромните си очила, изваждаше една голяма лула, запалваше я и пушеше повече от всички. Ако разговорът вървеше за вестниците, войната или мира и докторът или кметът се изкажеха и останалите мъже останеха смаяни от дълбоките им познания в областта на политиката, на племенника изведнъж можеше да му хрумне да тръгне да защитава съвсем противоположната позиция. В такива моменти удряше по масата с ръка, от която никога не смъкваше ръкавицата си, и неприкрито показваше на кмета и доктора, че не знаят нищо с точност, че той бил чул да се представят нещата по съвсем друг начин и имал по-задълбочен поглед от тях. После изказваше мнението си на развален немски, което всички, за голямо възмущение на кмета, намираха за съвсем точно. Защото, разбира се, като англичанин знаеше всичко по-добре от другите.