И когато кметът и докторът, за да прикрият гнева си, сядаха да изиграят по партия шах, племенникът се примъкваше при тях, надничаше през раменете на кмета с огромните си очила и критикуваше този или онзи ход; даваше акъл на доктора, че трябвало да постъпи не така, а инак, и господата се пукаха от яд. И когато вбесеният доктор предложеше на племенника да изиграе с него една партия, за да го сложи на мястото му с един мат задето се мислеше за втори Фиридор, възрастният господин пристягаше вратовръзката му, от което онзи ставаше съвсем възпитан и изискан и матираше и побеждаваше кмета.
До този момент в Грюнвизел почти всяка вечер се играеха карти, като на партия се залагаше по половин кройцер. Племенникът сметна този залог за твърде жалък и предложи да се играе за талери и дукати, като твърдеше, че той бил най-добрият картоиграч. Обикновено обаче накрая се сдобряваше с обидените господа, като губеше от тях огромни суми. А на тях не им ставаше съвестно да го скубят колкото могат, защото си казваха: „нали е англичанин, значи е богат“. И пъхаха дукатите му в джобовете си.
Така за кратко време племенникът на непознатия господин невероятно се прочу в градчето. Откакто се помнеха, хората не бяха виждали подобен младеж в Грюнвизел. Той бе най-странният тип, който се бе вясвал. Не можеше да се каже, че бе учил нещо друго освен танци. Латинският и гръцкият бяха за него, както се казва „тъмна Индия“. На една сбирка в дома на кмета по повод на някаква игра му се наложи да запише нещо и се разбра, че той дори не може да напише името си. По география правеше невероятни грешки — бе му все едно дали да разположи някой немски град във Франция или в Полша. Този млад човек не бе ни чел, ни следвал нещо и пасторът клатеше замислено глава относно неподправеното му невежество. И въпреки това хората намираха за чудесно всичко, което правеше или казваше. Защото имаше безсрамието вечно да твърди, че е прав, а всяко негово изказване завършваше с думите: „Аз разбирам това по-добре!“
Дойде зимата и с нея най-славното време за племенника. Компания, в която не участваше той, се смяташе за скучна. Ако някой разумен човек кажеше нещо, другите се прозяваха. Но когато племенникът изречеше и най-величайшата глупост на развален немски, хората се превръщаха целите в слух. Сега се разбра, че младият човек е и поет и вече почти не минаваше вечер, без да извади от джоба си някой лист и да прочете на публиката няколко сонета. Намираха се хора, които твърдяха, че част от творенията му били лоши и безсмислени, други пък казваха, че са ги виждали някъде отпечатани, но племенникът не се притесняваше от това, рецитираше ли рецитираше, а после обръщаше внимание на красотата в поезията си и така всеки път жънеше успех.
Най-голяма слава обаче му донесоха баловете в Грюнвизел. Нямаше човек, който да танцува така необуздано, така шеметно като него. Никой не правеше толкова дръзки и невероятно изискани скокове като него.
Чичо му винаги го обличаше възможно най-красиво и по последната мода и макар че дрехите не му лягаха точно, хората намираха, че всичко му отива. Мъжете се чувстваха леко засегнати от начина му на държане. По-рано винаги кметът бе този, който откриваше баловете, а най-знатните младежи имаха правото да се разпореждат със следващите танци. Но откакто се появи непознатият млад господин, всичко се промени. Без много-много да пита, той грабваше първата дама, която му бе под ръка, заставаше с нея начело на двойките и правеше всичко, което му харесва, държеше се като истински господар, танцмайстор и крал на бала. Ала тъй като тези маниери изключително се харесваха на дамите, мъжете нямаше как да възразят и племенникът запази самозваната си чест.
Ала най-голямо удоволствие, изглежда, доставяха баловете на възрастния господин. Той не сваляше поглед от младия си племенник, все се подхилкваше и когато цялото светско общество се стичаше да хвали благопристойното поведение на добре възпитания му племенник, не можеше да си намери място от радост, прихваше да се смее и се държеше като глупак. Местните приписваха тези странни изблици на радост на голямата му любов към племенника и смятаха, че всичко е в реда на нещата. Но от време на време се налагаше непознатият да прояви бащиния си авторитет, защото се случваше посред най-изисканите танци на младия човек да му щукне смело да скочи на трибуната при градските музиканти, да грабне контрабаса от ръцете на някой музикант и да почне ужасно да стърже по него. Или изведнъж да се преметне и да почне да танцува на ръцете си, вирнал крака във въздуха. В такива случаи чичото го дръпваше настрана, сгълчаваше го здравата и му пристягаше вратовръзката, от което поведението му ставаше отново съвсем порядъчно.