Кметът благодарил на болния за доверието и обещал в случай на нужда да постъпи според съвета му.
Концертната зала бе претъпкана, тъй като в нея се бе събрала цялата общественост на Грюнвизел и околията му. Всички ловци, духовници, чиновници, земеделски стопани и други известни хора, живеещи на три часа околовръст, се бяха стекли с многобройните си семейства, за да споделят наравно с грюнвизелчани това уникално удоволствие.
Градските музиканти се изявиха чудесно. След тях излезе кметът и свири на виолончело, а аптекарят му съпровождаше на флейта. Подир тях органистът изпя една басова ария и обра всеобщите овации, а после дойде редът на доктора, който за изпълнението си на фагот събра не по-малко аплодисменти.
Първата част от концерта приключи и всички очакваха с нетърпение втората, в която младият чужденец трябваше да пее дует с дъщерята на кмета. Племенникът се бе явил във великолепен костюм и отдавна привличаше погледите на всички присъстващи с това, че без много-много да пита се бе настанил в един разкошен стол с облегала, поставен в залата за графинята от съседното графство. Той седеше, изпружил краката си, зяпаше всички наред с огромен бинокъл, който ползваше въпреки големите си очила, и си играеше с едно грамадно касапско куче2, което бе въвел в обществото въпреки съществуващата забрана. Когато пристигна графинята, за която бе предназначен столът, племенникът не си и помисли да стане и да й отстъпи мястото. Напротив, нагласи се още по-удобно и никой не посмя да му каже нещо. Знатната дама се видя принудена да се настани сред останалите жени от градчето в един съвсем прост камъшен стол, което с положителност много я ядоса.
Докато траеше великолепното изпълнение на кмета, чудесната басова партия на органиста и дори по време на импровизацията на доктора, която всички слушаха, притаили дъх, племенникът се забавляваше с кучето, като го караше да му носи кърпичката или пък дърдореше на толкова висок глас, че всеки, който не го познаваше, се озадачаваше от странните маниери на този млад господин.
Затова не бе чудно, че всички очакваха с интерес изпълнението му в дуета. Втората част започна. Градските музиканти посвириха за встъпление и ето че кметът, придружен от дъщеря си, пристъпи към младия господин, подаде му един нотен лист и каза:
— Мосю! Готов ли сте да пеете в дует?
Младият господин се засмя, оголи зъби, скочи и другите двама го последваха към нотния пулт. Цялата публика тръпнеше в очакване. Органистът удари такта и махна на племенника да започва. А той, като се взираше през огромните си стъкла в нотите, нададе ужасни, отблъскващи викове. Органистът му каза:
— Два тона по-ниско, уважаеми, ла трябва да пеете, ла!
Ала вместо да запее ла, племенникът си събу едната обувка и замери с нея органиста по главата, така че пудрата му се разлетя наоколо. Като го видя какво прави, кметът си каза: „Аха! Пак го обзема буйството“, изтича при него, хвана го за врата и разхлаби вратовръзката му. Но от това положението с младия мъж само се усложни. Започна да си служи не с немски, а с някакъв съвсем странен език, който никой не разбираше, и с огромни подскоци се понесе из салона. Кметът изпадна в отчаяние от неприятното прекъсване на концерта, затова реши напълно да свали вратовръзката на младия господин, който явно бе налегнат от по-сериозен пристъп. Но само като го стори, се вцепени на мястото си от ужас, защото видя, че вместо с човешка кожа с нормален цвят вратът на племенника бе покрит с тъмнокафява козина. А той заскача още по-силно и по-странно, зачеса се с ръкавиците си гласе по главата и както се чешеше, дръпна хубавите си коси и те се оказаха перука, която той запрати право в лицето на кмета. Главата му се оголи и се видя, че и тя е обрасла със същата кафява козина.
Племенникът скачаше по маси и скамейки, прекатурваше нотните пултове, тъпчеше цигулки и кларнети и бесът му нямаше край.
— Хванете го, хванете го! — викаше кметът, изпаднал в пълно отчаяние. — Той е луд, хванете го!
Но това си бе трудна работа, защото младият англичанин си бе свалил ръкавиците и отдолу се бяха открили нокти, с които замахваше към лицата на хората и ги дереше ужасно.
Най-накрая един смел ловец успя да хване племенника, завърза дългите му ръце, така че той можеше вече единствено да рита, да крещи и да се смее на висок глас. Хората го наобиколиха и започнаха да разглеждат странния млад господин, който вече съвсем не изглеждаше като човек. А един учен от съседно селище, който притежаваше голям природонаучен кабинет с препарирани животни, пристъпи към него, разгледа го внимателно и възкликна учудено: