Оскар Уайлд
Младият крал
Беше вечерта преди деня, определен за коронясването, и младият крал седеше сам в прекрасната си стая. Всички царедворци се бяха сбогували с него и според церемониала, приет в онези дни, се бяха оттеглили с поклон доземи в голямата зала на двореца, за да получат последните няколко урока от преподавателя по етикет, понеже някои от тях все още се държаха съвсем естествено, а едва ли е нужно да казвам, че за един царедворец това е много тежко провинение.
Момчето — защото кралят беше още момче на шестнадесетгодишна възраст — не съжаляваше, че са си отишли; то се хвърли с дълбока въздишка на облекчение върху меките възглавници на ложето си и се изтегна там с блуждаещи очи и отворена уста като мургав горски фавн или като млад звяр току-що хванат от ловци.
Всъщност то бе намерено именно от ловци. Те се бяха натъкнали на него почти по чиста случайност, както вървеше босо, със свирка в ръка, Подир стадото на бедния козар, който го бе отгледал и за чийто син винаги се бе смятало. Беше дете на единствената дъщеря на стария крал от тайния й брак с човек много по-долен по положение — чужденец, казваха някои, който с вълшебната си свирня на лютня накарал младата принцеса да го залюби, а други пък говореха за някакъв художник от Римини, комуто принцесата оказала голяма, може би твърде голяма чест и който изведнъж изчезнал от града и оставил работата си в катедралата незавършена. Едва на една седмица момчето било откраднато от майката, докато тя спяла, и поверено на прост селянин и неговата жена, които нямали собствени деца и живеели в отдалечена част на гората, на повече от един ден път от града. Скръбта — или чумата, както заявил придворният лекар, или — както твърдели някои — бързо действуваща италианска отрова, поднесена в чаша греяно вино, покосила само един час след събуждането бялото момиче, което му дарило живота. Когато довереният човек, понесъл младенеца през седлото, се навел от уморения кон и похлопал по грубо издяланата врата в хижата на козаря, тялото на принцесата вече спускали в гроба, който зеел в един изоставен черковен двор извън градските порти. Говореше се още, че там имало и друго тяло — на млад мъж със странна чуждоземна хубост, чиито ръце били вързани на гърба с възлесто въже и по чиито гърди имало много червени рани.
Такава беше поне историята, която хората си шепнеха един на друг. Сигурното беше, че на своето смъртно ложе старият крал, може би разкаян за големия си грях или просто от желание кралството да остане в ръцете на негов пряк потомък, бе изпратил да доведат момчето и в присъствието на държавния съвет го бе признал за свой наследник.
И сякаш от първия още миг то бе проявило тая странна слабост към всичко красиво, на която бе предопределено да упражни толкова голямо влияние върху живота му. Онези, които го придружиха до неговите лични покои, често говориха за радостния му вик при вида на изящните одежди и богатите накити, както и за едва ли не стръвната наслада, с която захвърлил грубата си кожена дреха и тежкия овчи кожух. Наистина от време на време му липсваше свободата на горския живот и отегчителните дворцови церемонии, които всеки ден отнемаха толкова много време, винаги го дразнеха, но чудният дворец — „Joyeuse“1, както го назоваваха и на който сега беше господар, му се струваше нов свят, току-що създаден за негово удоволствие; и щом можеше да избяга от заседанието на съвета или от стаята за аудиенции, изтичваше надолу по широкото стълбище с лъвове от позлатен бронз и стъпала от блестящ порфир и се залутваше от стая в стая и от коридор в коридор, като човек, който се мъчи да намери в красотата лек срещу болка, съвземане от тежък недъг.
При тези пътешествия към незнайното, както сам ги наричаше — а за него те наистина бяха пътувания през вълшебна страна, — понякога го придружаваха стройни русокоси дворцови пажове с хвърчащи наметала и пъстри развети панделки; но по-често ги вършеше сам, понеже някакво дълбоко чувство, почти презрение, му подсказваше, че тайните на изкуството най-добре се научават тайно и че красотата, както и мъдростта, обичат самотния почитател.
За него се разправяха много любопитни истории от онова време. Разправяха, че един снажен кмет, дошъл да поднесе цветисто сладкодумно приветствие от жителите на своя град, го забелязал да стои на колене в истински захлас пред голяма картина, току-що донесена от Венеция, която сякаш призовавала към преклонение пред някакви нови богове. Друг път няколко часа не знаели къде е и след дълго търсене го открили в малка стаичка в една от северните кули на двореца да гледа, унесен, гръцка тема с гравирана фигура на Адонис. Говореха още, че го били видели да притиска топлите си устни към мраморното чело на древна статуя, открита в речното дъно при строежа на каменния мост и носеща името на една робиня от Витиния, собственост на император Адриан. Прекарал бил пред нея цяла нощ, захласнат пред хубостта, която лунната светлина придавала на едно сребърно изображение на Ендимион.