Бащата впрегнал четири коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че с четирите коня едва го докарал у дома. Момчето строшило и него на две върху коляното си, захвърлило го и казало:
— Татко, и този няма да ми върши работа. Впрегни повече коне и докарай някой по-дебел.
Впрегнал бащата осем коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че осемте коня едва го влачели. Взел го синът в ръка, отчупил веднага малко от единия край и рекъл:
— Виждам, татко, че не можеш да ми намериш такъв железен прът какъвто ми трябва, затова няма да стоя по-дълго тук.
Тръгнал по света и се препоръчвал за ковашки калфа. Стигнал в някакво село. Там имало един ковач, който бил голям скъперник — искал всичко да бъде негово, а другите да нямат нищо. Отишъл младият великан при него и го попитал трябва ли му калфа.
— Да — казал ковачът, погледнал го и си помислил: „Бива си го този мъжага, ще върти здраво тежкия чук и ще си изкарва честно хляба“.
И го попитал:
— Каква заплата ще искаш?
— Никаква — отвърнал момъкът, — но през две седмици, когато плащаш на другите калфи, ще те тупвам по два пъти и ти ще трябва да изтърпяваш тия удари.
Скъперникът се съгласил, защото си мислел, че така ще спести доста пари.
На следващата сутрин новият калфа трябвало да развърти чука; но когато майсторът донесъл нажеженото желязо и момъкът стоварил чука върху него, желязото се разлетяло на късчета, а наковалнята се забила тъй дълбоко в земята, че не могли да я изтеглят с голи ръце. Разсърдил се скъперникът и рекъл:
— Слушай, не ми трябваш, защото удряш прекалено тежко. Какво искаш за единствения удар?
Момъкът отвърнал:
— Искам само мъничко да те поударя, нищо друго.
После така го ритнал, че го запратил през четири купи сено. Избрал най-дебелият от всички железни пръти в ковачницата, хванал го като бастун и си тръгнал.
Вървял, що вървял, стигнал до един неголям чифлик, който бил собственост на местния съдия, и попитал трябва ли им ратай.
— Да — рекъл съдията, — трябва ми. И както те гледам, бива те за работа. Колко искаш на година?
Той пак отговорил, че не иска заплата, но в края на всяка година да го удари три пъти и съдията да изтърпява това.
Съдията се съгласил, защото и той бил скъперник.
На другата сутрин ратаите трябвало да отидат с колите в гората за дърва. Всички отдавна били станали, а той още се излежавал. Един му викнал:
— Ставай, време е да тръгваме за гората и ти трябва да дойдеш с нас.
— Е, вървете, аз ще успея да се върна преди вас — троснал им се той.
Ратаите отишли и казали на съдията, че новият ратай още се излежава и не иска да отиде с тях в гората. Съдията заповядал пак да го разбудят и да го накарат да впрегне конете. Но новият ратай повторно им рекъл:
— Вие вървете, аз ще се върна преди вас.
— Излежавал се още два часа, най-сетне станал, но първо свалил едно чувалче грах от тавана, сварил си каша и най-спокойно я изял; чак след като свършил тази работа, излязъл на двора, впрегнал конете и потеглил към гората.
Недалеко от гората пътят минавал през едно тясно долче; прекарал той колата през него, после спрял, слязъл, събрал дървета и клони и ги натрупал така в долчето, че вече кон не можел да мине през него. После тръгнал и скоро наближил гората. Видял, че другите вече се връщат с пълни коли им казал:
— Карайте, карайте, аз пак ще се върна в чифлика преди вас.
— Не отишъл навътре в гората, а веднага изскубнал две огромни дървета, метнал ги на колата и обърнал. Като стигнал до задръстеното долче, другите още стояли там, защото не можели да минат.
— Виждате ли казал той, — ако бяхте останали с мене, щяхте да се приберете бързо, а и щяхте да си поспите още час-два.
Подкарал отново, но и неговите коне не могли да минат. Тогава той ги разпрегнал, качил и тях в колата, хванал теглича и — хоп! — прекарал спокойно и леко колата, като че била натоварена с перушина. От другата страна викнал на ратаите:
— Видяхте ли, аз минах по-бързо от вас.
И продължил пътя си, а другите по неволя останали.
Като спрял в двора на чифлика, вдигнал едното дърво, показал го на съдията и казал:
— Бива го на дължина, а?
А съдията казал после на жена си:
— Добър е този ратай. Макар че обича да си поспива, пак се връща по-рано от другите.
Момъкът работил цяла година при съдията и като видял, че другите ратаи си взимат парите, отишъл и казал, че е дошло време и той да си вземе каквото му се полага. Ала съдията се страхувал от ударите, които трябвало да изтърпи, и му се примолил да му ги опрости; бил съгласен дори сам да стане ратай, а момъкът — съдия.