Тя го погледна втренчено и каза: „Да, да“.
Такива или подобни неща й приказваше той, докато отново и отново я рисуваше. Така или по подобен начин му отвръщаше тя с мълчание. Докато настъпи онзи следобед, в който той, наклонил глава, провери последните щрихи, кимна леко към листа и каза:
— По-добре не мога да го направя, дете мое!
Тя мълчеше.
— Би било лекомислено от моя страна — продължи той — да ви помоля да не прекъсвате посещенията си. Рисунката, като се има предвид моят талант, не е лоша. Искате ли да я видите, дете мое?
Тя мълчаливо стана от мястото си и пристъпи зад него.
Той се окашля. После попита:
— Мога ли да ви я подаря, дете мое?
— Не — каза тя. — Ще я закачим отсреща над дивана.
Той изненадано се обърна към нея. Тя се усмихна леко, погледна замислено от единия прозорец към другия и рече:
— Трябва да купим нови пердета. Ако… нямаш нищо против.
Той я погледна втренчено и промълви, посягайки към ръката й:
— О, какво съм дете!