Никога нямаше да повтори тази грешка.
Четвърта глава
Кеш се върна в кухнята и приключи с чистенето и подреждането, без да си губи времето и да наднича в другата стая. Когато бе готов, си наля чаша кафе от голямата кафеварка, в която винаги имаше сварено, поставено на печката, за да е топло. Обиколи бавно стаята, докато отпиваше от гъстата течност. Най-сетне седна на масата в кухнята. Разговорът от трапезарията на моменти нахлуваше в мислите му, макар че звуците му се струваха безсмислени.
Тъмносините му очи обходиха стените на кухнята, където Карла бе закачила посудата, предавана от поколение на поколение в семейство Макензи. Очите на Кеш се присвиха от болка, защото знаеше, че когато умре, няма да има свои деца.
За стотен път си повтори, че е невероятен щастливец, задето има племенник, на когото да се радва. Всеки път, когато погалеше Лоугън по косата и се вгледаше в малкото личице, Кеш сякаш виждаше собствения си баща в детето. Смехът, любопитството и инатът на племенника му караха Кеш да се свива от болка, че няма да има свои деца, а това бе ужасно. Просто трябваше да го преодолее.
— … истинско злато?
— Истинско е. Зрънцата сигурно са от мината на Лудия Джак.
Въпросът на Невада и отговорът на Марая веднага привлякоха Кеш. Той остави на масата вече изстиналата чаша кафе и се върна в трапезарията.
Марая седеше между Люк и Невада, който прелистваше изрезки от избелели вестници и стари писма, събрани в библията. Въпреки че Невада бе задал въпроса, той погледна бегло златото в ръцете на момичето. Късчетата на огърлицата бяха нанизани на дебела златна верига, която не интересуваше Невада толкова, колкото избелелите размазани петна по крехкия лист в ръката му.
— Кеш? — извика Люк, без да вдига поглед. — Защо, по дяволите, се бавиш толкова… А, ти си бил тук. Помниш ли старото бижу, за което ти разказвах и мислех, че е загубено? Виж тук. Майка ми сигурно е взела веригата, когато е напуснала татко. Дебеланка я върна.
Едрата силна ръка на Кеш се пресегна над рамото на Марая. Тя напрегнато въздъхна, когато лакътят му леко се отърка в извивката на шията й и в рамото. Кожата му бе твърда и от нея се излъчваше жизненост, а пък острите косми блестяха с металически златист цвят. Когато изви ръка и дланта му се озова нагоре, Марая забеляза изпъкналите вени по китката, доказателство за многобройните случаи, когато сърцето му е изпомпвало достатъчно кръв, за да захрани мускулестото тяло.
Внезапното желание да проследи тъмните разклонения бе толкова силно, че Марая затвори очи, за да не му се поддаде.
— Може ли? — попита Кеш.
Прекалено разтърсена от реакцията си, Марая отвори очи и подаде тежката огърлица на Кеш. Каза си че пръстите й са се плъзнали по китката му напълно случайно, но дълбоко в себе си знаеше, че това е лъжа. Освен това знаеше, че никога няма да забрави усещането при допира с фините косъмчета и примамливата сила на изпъкналите вени под чистата кожа, потъмняла от слънцето.
Младата жена тихо наблюдаваше как Кеш оглежда колието и опитва тежестта му на дланта си, а твърдостта на неравните по големина късчета благороден метал — с нокът. По необработеното злато се появиха едва забележими резки, доказателство за умението му.
— Висококачествен материал — каза простичко той. — Почти няма примеси. Не мога да каже без подробен анализ, но предполагам, че по-чисто злато от това, трудно може да се намери.
— Дали е от мината на Лудия Джак? — попита Марая.
Кеш сви рамене, но очите му напрегнато оглеждаха късче след късче от старото колие, а пръстите му докосваха и притискаха податливия метал с опитна ръка. След това, все така мълчаливо, той пое дланта на Марая и пусна в нея колието. Златната верига прошумоля като жива и се плъзна от двете страни на шепата й, но късчетата метал я задържаха да не падне на масата.
Кеш извади ключ от джоба на дънките си. До него висеше кух метален цилиндър, голям колкото половин палец. С удивителна за едрите му ръце сръчност, той отвори цилиндъра.
— Дай си другата ръка — обърна се той към Марая.
Тя го послуша с надеждата никой да не е забелязал колко бързо препусна сърцето й, когато Кеш хвана дланта й и задържа пръстите. С другата си ръка мъжът изсипа съдържанието в шепата й. Тя извика приглушено, когато отвътре падна кръгло златно късче. То бе удивително тежко за размера си.
Кеш внимателно привлече единия край на веригата, така че подредените късчета да застанат до изваденото от цилиндъра. Нямаше разлика нито в цвета, нито в качеството. И двете парчета благороден метал бяха ръбести и груби, никой не ги бе шлифовал и заглаждал. Нюансът им бе наситено жълт.