Казано накратко, мъже глупаци.
— Люк не е споменал, че ще идваш.
Въпреки че Кеш не каза нито дума повече, по гласа му личеше, че според него и фермата, и Люк ще се оправят по-добре без нея.
— Той не ме очаква.
— Какво? — Кеш завъртя рязко глава към Марая.
— Той не знае, че ще идвам.
Каквото и да каза Кеш, то бе заглушено от трясъка, който се разнесе, когато джипът подскочи върху спънката за добитък, поставена на пътя. Марая издаде приглушен вик и се хвана здраво за прозореца. Шумът на гумите по спънката, мирисът на прясно окосена трева и шумоленето на боровете в далечината извикаха нови спомени у Марая.
Очи, същият цвят като моите. Сръчни ръце, които могат да направят куклата цяла отново. Висок и силен, той ме повдига, подхвърля ме, хваща ме и се смее заедно с мен. Тъмна коса и смешни физиономии, които ме карат да се усмихвам, когато ми се иска да заплача.
Имаше и други спомени, но мрачни — кавги и плач и толкова напрегнато мълчание, че Марая се страхуваше тишината да не избухне и да не заличи всичко познато. И накрая мълчанието наистина избухна, а писъците на майка й не спираха и не спираха. Усилваха се, после стихваха, пригласяйки на воя на декемврийската буря.
Потръпна, сякаш отново усетила поривите на бурята, разразила се преди петнадесет години и отново насочи поглед към познатия пейзаж отвън. Бе познала хребета Макензи, още преди да види къщата, сгушена под него. Грубият му силует се бе врязал в паметта й. Бе наблюдавала бащиния си дом в огледалото за обратно виждане от колата на баба си и дядо си, а когато най-сетне и фермата се скри след един завой, тя се разрида заради загубата си.
Не скърбеше нито за къщата, нито за баща си. Плачеше за Люк, за брата, който я бе обичал по времето, когато двамата й родители бяха прекалено обладани от собствените си демони, за да забележат което и да е от децата си.
Всичко това е минало. Върнах се у дома. Сега вече всичко ще бъде наред. Най-сетне съм у дома.
Докато си повтаряше тези думи, усети, че се успокоява, но сетне погледна строгия профил на мъжа до нея. Прииска й се да го докосне. Да го попита какво е направила, за да спечели неприязънта му. Дали не бе просто заради факта, че е жива, че диша, или защото му напомняше момент от безрадостното минало? Така беше и с втория й баща, мигновена мъжка ненавист към детето на друг мъж, която Марая не можеше да промени.
Какво щеше да прави, ако Люк също изпиташе неприязън към нея?
Втора глава
Марая стискаше очукания преден капак на колата с изтръпнали пръсти, докато Кеш преглеждаше мотора и мърмореше думи, които тя усилено се стараеше да не слуша. Омазани с грес, непонятно какви машинни части бяха подредени на земята върху парче зебло. Марая поглеждаше притеснено от омазаните части към не по-малко омазаните ръце на едрия мъж, който след един-единствен поглед към мотора на колата, предложи да направят от него съвременна скулптура.
— Кога за последен път си сменяла маслото?
Гласът му приличаше на ръмжене. Младата жена затвори очи и се опита да помисли.
— Не си спомням. Записах го в едно тефтерче в жабката, но ми трябваше лист, за да направя списък с покупки и затова…
Останалата част от думите на Марая бяха заглушени от някакво ръмжене, израз на мъжко презрение. Тя прехапа нервно долната си устна.
— А кога за последен път си сипвала вода в радиатора?
Това вече бе лесен въпрос.
— Днес. Няколко пъти. След това водата свърши.
Кеш бавно извърна глава към младата жена. Под сянката, която хвърляше капакът, очите му горяха като черни сапфирени пламъци.
— Какво?
Марая преглътна и заговори спокойно и тихо, сякаш спокойствието и разумното отношение бяха заразни.
— Всеки ден наливам вода в радиатора, понякога и по-често, в зависимост от това, колко далеч ще ходя. Естествено, нося си вода — добави тя. — Само че днес свърши. Точно след малкото градче…
— Уест Форк — прекъсна я разсеяно Кеш.
— Именно — каза тя и се усмихна, обнадеждена от факта, че той не реагира лошо.
Мъжът не отвърна на усмивката.
Марая преглътна отново и довърши обяснението си колкото бе възможно по-бързо.
— След Уест Форк вече нямаше къде да налея вода. Нямах представа колко път остава до фермата, затова водата не ми стигна. Всеки път, когато спирах, за да се охлади двигателя, част от нея изтичаше и не можех да долея, затова не успях да стигна, колата прегря и трябваше да спра. Щом познах хребета Макензи, реших, че не остава много и тръгнах пеша.