Елизабет Феърчайлд
Мълчаливият ухажор
ГЛАВА ПЪРВА
Като оживяла сянка, Ашли Хоукс Кесълфорд, четвърти граф на Хенли, се отдели от прикритието на сутрешния сумрак, откъдето с циничен интерес бе наблюдавал къщата, която държеше под наем на Хедър стрийт. Настроението му бе черно като безформеното палто, което обвиваше раменете му, мрачно и тъжно като нощното небе, на което не бе проблеснала нито една звезда. Като нощта, през която той, премръзнал и вкочанен, бе наблюдавал къщата. С напредването на времето го напуснаха и последните надежди. Единственото нещо, което сгряваше Хоукс в този момент и го тласкаше към къщата, бе наранената му гордост, която го изгаряше като прободна рана дълбоко в корема му. Време беше да спусне завесата и да сложи край на безвкусната драма, която се бе разиграла пред очите му. А може би бе време вече да се откаже и от жените — дори и от онези, за услугите на които си плащаше.
Грациозен и пъргав като котка, Хоукс безшумно скочи от коня си. Палтото му се завъртя около него като буреносен облак. Сърцето му тегнеше от прозрението, до което бе достигнал по време на дългото си нощно бдение. Не беше в характера на Хоукс да си затваря очите пред истината, или пред неизпълнените обещания, без значение колко трудно и мъчително е това, нито пък му бе присъщо да се скрие някъде, за да ближе раните си. Знаеше, че трябва да се изправи лице в лице с хората, които го бяха наскърбили още сега, преди зората да е възвестила настъпването на новия ден.
Постави ключа в ключалката и с лекота отвори познатата врата. Пъстрата котка на Кетрин се приближи и се отърка в краката му. Доволното й, шумно мъркане отекна в смълчаната къща. Той се наведе и я погали зад ушите, а ъгълчетата на устните му се разкривиха от мрачна, тъжна гримаса. А после, подобно на по-голяма и далеч по-опасна котка, Хоукс тръгна нагоре по стълбището. Прескачаше стъпалата по две наведнъж, без да издаде нито звук. Поколеба се за миг пред вратата в горния край на стълбището, като се питаше дали не очаква прекалено много от хората, които допускаше близо до себе си. После напрегна мускули, тялото му придоби заплашителната стойка на хищник, който се готви за скок.
Нямаше връщане назад. Стореното не можеше да бъде поправено, измаменото доверие не можеше да бъде възстановено. Той рязко отвори вратата. Тя се блъсна в стената и трясъкът прозвуча като изстрел в смълчаната, потънала в тишина стая.
Хората, които се намираха в стаята, изобщо не допускаха, че графът е възнамерявал да ги навести. И мъжът, и жената подскочиха от изумление и като викаха изненадано седнаха в леглото.
— Кой е там? — изпищя тя.
— По дяволите! — промърмори той и скочи, обхванат от внезапно желание да напусне леглото, но се скри под завивките веднага щом замаяният му от съня ум регистрира факта, че няма нито една дрешка върху себе си.
— Но кой би могъл да бъде, chere amie1? — измърка Хоукс, застанал в тъмнината до вратата.
— Не го убивай, Ашли!
Хоукс, напълно пренебрегнал онзи, за когото ставаше дума, се приближи бавно до един от високите прозорци до леглото и вдигна тежките пердета. Сива, прозрачна светлина освети стаята.
— Нямам никакво намерение да си създавам подобни главоболия, мъничката ми — провлечено промърмори той.
Ако Кетрин Стоун бе малко по-проницателна жена, тя може би щеше да проумее, че графът на Хенли е джентълмен, добре усвоил изкуството да прикрива разочарованията си под маската На равнодушно безгрижие. Госпожа Стоун обаче не се отличаваше с особена прозорливост. Тя бе напълно неспособна да чете между редовете. Разбираше само онова, което декламираше от сцената, и ценеше единствено пресилените театрални изблици на страсти и емоции. А Хоукс изобщо не се държеше така, както би трябвало според представите й да се държи един измамен любовник. Обуздал пламналия гняв, който тлееше под равнодушната му маска, той седна на един стол до прозореца и учтиво предложи:
— Може би трябва да ни запознаеш — посочи към мъжа, сврян под завивките до нея. — Нямам представа как да се обърна към този господин, за да го помоля да напусне.
Мъжът под юргана изръмжа, но Кетрин, широко отворила красивите си лешникови очи, все още шокирана от факта, че изневярата й бе изобличена, отговори без да мисли.
— Но той ми каза, че ти е приятел!
— Приятел? Наистина ли? — Графът изглеждаше заинтригуван. Надигна се от стола и дръпна завивките, за да открие лицето на мъжа.
— Не, не е приятел — твърдо заяви той, след като го огледа внимателно, а лицето му остана равнодушно и безизразно. — Но въпреки това, се познаваме. Господин Престън, нали?