— Знаеш ли, напоследък и аз самата се терзая от подобен копнеж?
— Защо да не изследваме света заедно? — Сара преливаше от възторг. — Едно такова приключение е много ободряващо и вълнуващо.
— Може би. — В гласа на Амелия се долавяше недоверие. — Следващото събиране в Алмак ще бъде идущата сряда. Ще се свържа с лейди Типтън и Корнелия Кандиш, за да ги информирам за моя патронаж и ако успея да убедя племенника ми да ни придружи, може да се надигна от това легло и да дойда с теб.
ГЛАВА ТРЕТА
Графинята тъкмо произнасяше последните си думи, когато един мъж влезе в стаята. Сара веднага разпозна в него джентълмена. Долови аромата на скъп парфюм от сандалово дърво, чу полюляването на кожените пискюли на високите му над коленете ботуши. Сара нямаше как да разбере, че това е Стюарт Кесълфорд, който изглеждаше като моден символ на шивашкото изкуство. Облечен бе в закопчан до брадичката, двуреден фрак в небесносиньо, бяла жилетка и тесни, прилепнали по тялото панталони. Красавеца, който за момента дори не подозираше този печален факт, се спря и вдигна вързания със златиста панделка монокъл към проницателното си синьо око.
— И защо е необходимо да убеждаваш любимия си племенник, скъпа лельо? Знаеш, че трябва само да попиташ и аз съм твой.
Сара знаеше, че племенникът на лейди Кесълфорд я проучва внимателно. Тя сякаш усещаше изпитателния му поглед и веднага се почувства в много неизгодно положение, защото така той научаваше за нея неща, които тя просто нямаше как да разбере за него. Внимателно слушаше, опитвайки се да долови някаква промяна в речта на новодошлия, която щеше да е сигурен знак, че е разбрал за слепотата й. Сара изпитваше известна загриженост, не беше сигурна как физическият й дефект ще бъде възприет от обществото. Това бе едва второто от много такива мъчителни запознанства, които трябваше да понесе през следващите седмици.
— Стюарт! — Амелия веднага се намеси. — Идваш съвсем навреме. Ще те представя на госпожица Линдъл. Току-що й обещах да й осигуря поръчителство за Алмак.
— Да — джентълменът замълча и се спря на мястото си. — И тук се намесвам аз.
И тогава Сара го чу — неловката пауза, почти незабележимата изненада в следващите му думи. Това беше единственото доказателство, че Стюарт Кесълфорд бе осъзнал нещастното й състояние. Сара бе много доволна от учтивия начин, по който той реагираше на слепотата й. После се запознаха, а Амелия повтори, че би искала той да я придружи до Алмак.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — рече младият мъж. Наведе се изискано над ръката на Сара, повдигна я и леко я докосна с устни със самоуверен и очевидно неведнъж репетиран елегантен жест.
Сара реши, че маниерите му са доведени до съвършенство, за да доставят радост и изтънчено удоволствие. Лекият неангажиращ допир на ръката му, кратката целувка на устните му бяха точно премерени — нито твърде груби, нито твърде страстни, нито твърде студени, или пък надменни. Този жест напълно отговаряше на онова, което Сара си бе представяла, че ще види в Лондон. Нещо в тази целувка я накара да разбере по-добре майка си, която бе толкова запленена от живота в Лондон, припомни й, че това е поведение, с което годеникът й отдавна бе свикнал. Чудеше се дали и Джефри можеше така съвършено да целуне ръка на някоя дама.
— Ще ми окажете ли неоспоримата чест, госпожице Линдъл — речта на Стюарт Кесълфорд беше плавна и обиграна като ръката му, — да придружите милата ми леля с мен самия в Алмак? Това е едно от най-важните места, на които човек трябва да се появи по време на първия си сезон в Лондон. А вие, осмелявам се да твърдя това, ще засенчите всяка една красавица.
Сара не се стресна от тази безсрамна склонност към флиртуване, защото това също бе едно от нещата, с които бе очаквала да се сблъска в града. Ласкателствата на Стюарт бяха изречени с умерен финес и изтънченост, а и в компанията на толкова много свидетели не съществуваше никаква заплаха от прелъстяване. Сара просто не можеше да не остане доволна и очарована. Приятно й бе да слуша ласкави думи за себе си и установи, че е склонна да хареса племенника на лейди Кесълфорд.
Приятелското обкръжение, в което се намираше, й вдъхна смелост и тя реши да се пошегува.
— Казаха ми, че ви наричат Красавеца. Вие чувствате ли се засенчен в моята компания, сър?
Моментното му мълчание, неспособността му да отговори, издаде силната му изненада. Сара се зачуди дали и той, подобно на всички останали, не очакваше от едно сляпо момиче да бъде по-стеснително и саможиво.