— Едно насинено око ми спечели това прозвище, скъпа госпожице. Не красотата на бедното ми лице.
Тя закачливо размаха пръст.
— Не вярвам в това. Вашата леля ми каза, че сте хубавецът на града.
— Ако аз съм хубавецът, то вие сте приказната красавица, госпожице Линдъл — добродушно я подразни той.
Сара остана много доволна, когато Стюарт й предложи да повърви с нея до края на улицата. Тя нямаше как да знае, че целта на посещението при леля му не бе изпълнена, нито пък че Стюарт се слави с умението си да подбере най-подходящия момент, за да се обърне към дама — особено пък когато тя му е роднина — с молба за заем.
Тя знаеше единствено, че той сякаш я намира очарователна и че интересът, който проявяваше към нея, й допадаше. Сара не бе свикнала нито с вниманието на мъжете, нито с комплиментите им, а сега бе получила и двете, предложени й с толкова изтънчен финес, че тя се почувства въодушевена и по-склонна от всякога да разбере майка си.
Хоукс със сигурна ръка направляваше покрития с пяна, но вече уморен и покорен Брутъс сред двуколните кабриолети и файтоните, които трополяха около източния вход на Хайд парк.
Графът бе преживял една ужасна сутрин. В момента не искаше нищо друго, освен една малка закуска и един час спокоен сън, но и двете удоволствия трябваше да почакат докато се справи с един много по-важен проблем — Стюарт.
Подобно на впрегатен кон с превръзка на очите, Хоукс неотлъчно следваше посоката и нищо не можеше да го отклони от пътя му. Беше твърдо решен да намери братовчед си. Нямаше да позволи да се измъкне. Звяра си беше наумил да изнесе на Красавеца една жестока и вероятно твърде дълга лекция.
Преди Хоукс да успее да се приближи, Стюарт се раздели с компанията си. Доктор Тървей и спътницата му тръгнаха надолу към него, а Стюарт, върху когото Хоукс бе приковал смръщения си поглед, лениво пое нагоре по Тибърн лейн — мястото, на което от години се извършваха всички публични обесвания в Лондон.
Доктор Тървей го поздрави учтиво, но Хоукс нито за миг не отклони поглед от Стюарт. Той уморено докосна периферията на шапката си и иронично заяви:
— Радвам се да те видя, Тървей.
Хоукс щеше да остане много изненадан, ако можеше да чуе краткия разговор, свързан със самоличността му, който проведоха докторът и спътницата му, след като той отмина.
Сара сграбчи ръката на доктор Тървей, а гласът й затрепери от едва сдържано вълнение.
— Това е господинът, който едва не ни прегази днес сутринта!
— Сигурна ли си, Сара? Трябва да призная, че този кон наистина е черен и еднакъв с онзи, който едва не те стъпка, но изобщо не съм сигурен, че ездачът е същият. Тази сутрин успях да го видя само в гръб.
Сара усети познатото нетърпение да се надига в гърдите й. Толкова много хора смятаха, че са в правото си да се усъмнят в думите й за нещо, или някого, само защото тя е напълно сляпа.
— Тази сутрин едва не бях убита, докторе. Няма как да не запомня впечатленията си от виновника. Сетивата ми са запечатали образа на коня и ездача завинаги. Зная всичко за тях, с изключение на това как изглеждат. Не бих могла да сбъркам гласа му. И никога няма да го забравя. Той е така запечатан в паметта ми, че дори и сега, когато съм в пълна безопасност, ръцете ми се разтреперват само при спомена за него. Кой е той? Бих искала да му кажа какво мисля за него.
— Това… — колебливо изрече лекарят — е Звяра.
— Звяра? Синът на лейди Кесълфорд?
— Самият той.
— О! Колко неприятно! Ще се наложи да си държа езика зад зъбите от уважение към майка му.
Звяра, въпреки безцеремонното си държание и репутацията си на човек, който винаги е пренебрегвал условностите на светската изтънченост, не вложи никаква злоба в грубото си отношение към доктор Тървей. Той неволно обиди добрия доктор, така както неволно позволи на Брутъс да се втурне срещу Сара, но отношението му към братовчед му бе нещо съвършено различно и той бе готов веднага да му извие врата.
Брутъс не се нуждаеше от много време, за да настигне контето, което преследваха. Звяра се изравни с Красавеца и без да каже нито дума, елегантно скочи от седлото, стиснал камшик в ръката си.
Стюарт се спря на място, обърна се и с изискан жест вдигна монокъла си и погледна нагоре към очевидно ядосания си братовчед.
— Ако не те познавах добре, Хоукс — рече той, като с нахално изумление се взираше в камшика, — бих се обзаложил, че възнамеряваш да използваш този камшик, за да ме наложиш добре. Точно тук, пред очите на цял Лондон.
Хоукс се усмихна със съжаление и плесна с камшика по един от изплесканите си с кал ботуши.
— Ужасно ме изкушаваш да го направя, Стю. Наистина.