Стюарт бавно прибра кутийката с емфието.
— Не се бой. Няма повече да притеснявам Нейт.
— В това съм повече от сигурен. — Гласът му прозвуча с неумолима твърдост, която подчертаваше сериозността на Хоукс по въпроса и преди Стюарт да е успял да даде воля на наранените си чувства, братовчед му сложи край на оплакванията му с думите: — Искаш ли аз да платя на кредиторите ти, Стю?
Светлите сини очи едва не изхвръкнаха от орбитите си.
— Не, разбира се — изфуча Стюарт. За момент лицето му бе олицетворение на наранена гордост, но после побърза да смекчи резкия си отказ с добре премерена незаинтересованост. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш на мосю Ла Фет за жилетката ми, братовчеде, но в никакъв случай не покривай всичките ми дългове. Това ще се разчуе веднага. Помисли си само какво би станало, ако другите ми шивачи, шапкарят и обущарят откажат да изпълняват поръчките ми, докато не им платя.
— Толкова ли си закъсал наистина?
— Повече. — Стюарт говореше с безгрижието на човек, свикнал постоянно да дължи пари на твърде много хора. После шеговито додаде: — Но не се притеснявай, братовчеде. Не очаквам от теб да платиш всички сметки. Късметът скоро ще се обърне в моя полза. Винаги става така.
— Късметът все някога ще ти изневери, Стю. Не можеш непрекъснато да живееш по този начин.
— Аз и не възнамерявам да го правя. Твърде е уморително.
Хоукс не направи никакъв опит да прикрие презрението си.
— Можеш да живееш съвсем прилично с месечната издръжка, която ти остави чичо ми, ако не играеше комар и не залагаше на състезанията с кучета, както и ако не притежаваше дузина жилетки, предназначени да доставят удоволствие на дамите.
Стюарт махна с бледата си, отрупана с пръстени ръка.
— Зная, братовчеде, че искаш да ме накараш да правя икономии, но в никакъв случай не отива да ми четеш проповеди, защото аз зная от сигурен източник, че и ти пръскаш много пари по твоята лененоруса хубавица.
— Вече не — изрече бавно Хоукс. Веднага му се прииска да не бе казвал нищо, защото отегчената незаинтересованост на Стюарт веднага изчезна.
— Какво? Да не би да възнамеряваш да се откажеш от подобните си навици?
Беше ред на Хоукс да се престори на равнодушен и незаинтересован.
— Отказвам да издържам любовница, която ме поставя в неудобно положение с прекалената си щедрост.
— Щедрост? — Стюарт изглеждаше смутен.
Хоукс заговори през зъби. Думите оставяха горчив вкус в устата му. — Поделя леглото си с твърде много мъже.
— Не може да бъде! И кой се осмелява да застане на пътя ти?
— Тази сутрин някой си господин Престън се криеше под завивките й — заяви графът с унищожителна язвителност.
На лицето на Стюарт се появи нещо като състрадание. Хоукс го забеляза и потръпна от яд.
— Брет е глупак. А ти какво направи?
Хоукс сви рамене.
— Нищо особено, всъщност. Просто му подадох гащите и го помолих да си върви.
Стюарт се плесна по бедрото.
— Не може да бъде.
— Целият беше настръхнал от студа. Какво друго можех да направя?
Стюарт заговори и за момент думите му прозвучаха хем разумно, хем снизходително.
— Би могъл да си намериш съпруга.
Хоукс намери предложението за смешно. Вдигна изразително вежди и се захили неприлично.
— И кой може да ми гарантира, че няма отново да ми се наложи да подавам на разни мъже панталоните им?
Стюарт се засмя.
— Точно там е бедата — призна той. — Човек трябва да се опита да си намери вярно и предано създание.
Хоукс въздъхна. Усмивката му угасна.
— Не съм убеден, че съществуват такива жени. Знаеш ли, тази сутрин видях една жена, която приличаше на Венера на Ботичели. Истинска богиня, видение, ангел на светлината… — Той замълча, припомнил си случилото се. — Но външният вид лъже. Тази богиня уплаши Брутъс с проклетия си бастун, който размахваше точно под носа му и той се блъсна в една двуколка. Стюарт се изкиска.
— Двуколка! По дяволите! Иска ми се да бях видял това. И какво стана с твоята Венера?
— Празноглавка! Стоеше като закована на средата на пътя, а Брутъс препускаше право срещу нея.
— Не ми казвай, че си я убил…
Хоукс стисна устни.
— Беше на косъм. Бях почти до нея когато тя… — той замълча и си представи сцената. Когато заговори отново, в гласа му определено се долавяше искрено възхищение. — Тя някак си успя да се отмести от пътя в последния момент. Слънцето блестеше в очите ми. Сърцето ми биеше чак в гърлото. Все още не мога да повярвам, че не я прегазих.
Стюарт се захили.
— И коя беше тя?
— Не зная. Беше си заминала, когато успокоих Брутъс и се върнах. — Хоукс свъси вежди. — Къде може да отиде една Венера след като промени живота на някой смъртен?