Джентълменът и дамата седяха в задния край, сякаш за да избегнат любопитните погледи. И двамата бяха в пълен траур. Високият, слаб, леко прегърбен господин бе целият облечен в черно — като се започне от кадифената вечерна пелерина, метната свободно върху заоблените рамене, и се стигне до ботушите, нахлузени на тънките му крака. Дори и артистично вързаното шалче, което напълно прикриваше изпъкналата му адамова ябълка, беше черно. Но въпреки мрачните тонове, с които бе облечен, и отдалечените им места, той все пак успя да привлече вниманието към себе си поради начина, по който протягаше врат, за да наблюдава Хоукс през пенснето с черни рамки, което се плъзгаше надолу но носа му всеки път, когато той се навеждаше, за да надраска нещо в черния, подвързан с телешка кожа тефтер, разтворен на коленете му.
— Онова не е ли баронеса дьо Вал? — Сара чу въпроса, който кръстницата й шепнешком зададе на съпруга си. — Скорошната промяна на семейното й положение очевидно не я тревожи много, щом си позволява да се появява на публични места толкова скоро след смъртта на съпруга си.
— Не можем да я виним. Нека душата на разпътния й съпруг почива в мир — отвърна докторът, а в думите му се долавяше неприязън и антипатия.
— Защо говориш така? Не беше ли той добър съпруг, който заслужава приличен период на траур?
Сара наостри уши. Името дьо Вал й беше добре познато, макар то винаги да бе споменавано само шепнешком. Обикновено името на майка й също се споменаваше по същия приглушен начин.
До нея Стюарт седеше неестествено неподвижен.
— Не, баронът не беше добър и почтен съпруг. — Думите на лекаря се чуваха по-добре от тези на съпругата му. — Разгулен женкар и мошеник, макар че човек никога не би допуснал това, като го погледне. Чувал съм, че никого не обичал повече от себе си и никого по-малко от съпругата си. Умря от сифилис. Дейвид Билингз го лекуваше. Беше много озадачен. Казваше, че баронът бил така решен да се отърве от заболяването, че опитал всички видове неортодоксално лечение. — После й прошепна нещо неразбираемо.
— О, не! — Госпожа Тървей зяпна от изненада. — Като че ли опозоряването на девици би могло да го излекува. Колко ужасно!
— Наистина. Истинско чудо е, че жена му не е заразена, но слугите шушукат, че той посещавал чуждите фусти много по-често от собствената си спалня.
Стюарт преглътна мъчително, сякаш това просто действие му причиняваше нетърпима болка. Кръстницата на Сара зашушука отново.
— Знаеш ли, чувала съм, че сватбата им била само за пред хората. Говори се, че той отказал да има нещо общо с нея, щом разбрал, че и тя е измежду завоеванията на Звяра. Чуха се даже приказки, че бракът ще бъде анулиран. Една такава история ми се струва напълно безсмислена. Бедното момиче! Черното й прилича. Не си ли съгласен? — гласът на Лидия омекна от състрадание.
Лекарят кимна.
— Мисля, че тя е много щастлива, загдето е облечена в черно.
Звяра, противно на онова, което можеше да се очаква от човек с толкова грозен прякор, посети майка си още на следващия ден. Целта му беше да окуражи единствения си жив родител да придружи Стюарт или доктора при следващото им посещение в Арджил Румс и да прецени със собствените си очи доколко е сериозен пристъпът й на кихане.
За негова огромна изненада откри, че майка му не само не се притесняваше заради този признак на потенциално заболяване, ами напълно бе забравила за алергията си. Тя седеше в леглото си всред камари от брокат, атлаз и димитено платно, а камериерката й, Ан Дънок, послушно преравяше целия гардероб на господарката си, за да намери най-подходящата рокля за Алмак.
— Алмак? — повтори той, неодобрително свил устни. — Защо, от всички места на света, искаш да отидеш точно там, майко?
Амелия сърдито поклати глава.
— Разбира се, че трябва да е Алмак, Ашли. Зная колко презираш това място, но момичето трябва да бъде представено в обществото, а аз, за разлика от теб, добре познавам общоприетия начин да се направи това. Не, димитеното платно не става, Ан. В този нюанс на сивото приличам на човек, който страда от жлъчка. Не мога да си обясня как изобщо съм могла да купя това нещо. Кое предпочиташ, Ашли — раираното тобине или коприненото моаре?
Хоукс не обърна никакво внимание на роклите, като вместо това правеше отчаяни опити да проумее за какво става дума.
— Да не би Корнелия вече да е завършила училище?
— Корнелия? Какво те кара да се сетиш за нея? — Амелия напълно забрави гардероба си, а зелените очи се изпълниха с надежда. — Обичаш ли Корнелия, Ашли?
— Да я обичам? — Най-после започна да разбира. Лениво спусна клепачи, за да прикрие недоволството си от поредната забележка на майка му относно нежеланието му да се ожени. — Не повече от обикновено, майко.