— Вашата леля… — Сара се опита да продължи.
Той отново я прекъсна.
— Моята леля тъкмо бе започнала да ви разказва забавната история, свързана с имената Красавеца и Звяра. Виждате ли, Хоукс…
— Хоукс?
— Братовчед ми, Ашли. Той е Хоукс за всички в Лондон, които имат привилегията да се обръщат към него на малко име. За всички, освен за майка си.
— О, извинете, че ви прекъснах и продължете.
— Хоукс и аз, и двамата млади и глупави, лесно попаднахме под обаянието на Силвия Хъптън. Искам да знаете, че и двамата не хранехме особени надежди за успех, но по онова време току-що бяхме завършили училище и предпочитахме да не вярваме в огромната сила на титлите и парите. Госпожица Хъптън произлизаше от Девънширския клон на семейство Хъптън — най-надутите и високомерни хора, които познавам. Те се гордееха с надменната си гордост, макар че не можеха да се похвалят с особени умения в управлението на парите си. Високо в обществената йерархия, но с празни джобове, те се постараха да осигурят на Силвия бляскав дебют, за да може тя да се ожени за най-заможния кандидат.
Сара зяпна от изумление.
— Леля ми май е предпочела да не ви казва това, нали? Не съм изненадан. Е, Хоукс и аз нямахме какво друго да предложим, освен всеотдайната си любов и добрите си имена, но това не бе достатъчно. Госпожица Хъптън и семейството й нямаше как да знаят, че братовчед ми само след три месеца щеше да получи огромно наследство поради смъртта на по-големия си брат и на баща си. А що се отнася до мен, аз бях готов да дам на Силвия всичко, което сърцето й пожелаеше — щях да й сваля луната от небето, ако това бе възможно, но — гласът му прозвуча безизразно — като най-малкия брат в семейство с много синове, аз не можех да се надявам на никакво богатство, освен ако — да пази Бог — чума не покосеше всичките ми братя. Това, разбира се, не стана.
Той замлъкна и по настъпилото мълчание и по горчивината, която се долавяше във всичко, което бе казал до този момент, Сара започна да се досеща, че той все още си спомня с много болка за събитията, довели до прякора му Красавеца. Чудеше се дали двуличната Силвия Хъптън бе оставила същата незаличима рана и в душата на братовчед му — Звяра.
Стюарт въздъхна драматично.
— Когато открихме, че сърцата ни са покорени от една и съща жена, братовчед ми и аз, пренебрегнали напълно обезсърчителното ни икономически неизгодно положение, което ни превръщаше и двамата в крайно неподходящи кандидати, решихме да се борим до смърт за дамата.
— Дуел ли, сър?
— Не, в никакъв случай. Просто един яростен юмручен бой. Аз, разбира се, бях натупан добре. Хоукс винаги ме е превъзхождал в това отношение. Но и аз успях да му нанеса един сполучлив удар. Оттогава носът му не е съвсем прав.
— О, Боже! И какво стана след това?
— Е, след като му разбих носа, ние спряхме да се удряме, за да оценим щетите и Хоукс започна да се смее. Носът му беше целият червен и се подуваше като добре втасала кифличка, а моето око започваше да посинява. После така се поду, че се измъчих до смърт, защото не виждах нищо заради отока. И двамата знаехме, че обстоятелствата са срещу нас и едва ли някой от двамата ще има щастието да се озове в прегръдките на Силвия. Изведнъж ни се стори много смешно, че се пердашим като обезумели заради една жена, която не можем да имаме. Хоукс хриптеше през счупения си нос като маймунка на латернаджия. Аз надничах изпод подпухналия си клепач и се опитвах да разбера какво е намислил, и накрая и двамата се проснахме на тревата — двама зрели мъже, или поне така смятахме тогава — и се разтресохме от смях. После се изправихме изтощени, но по-добри приятели от всякога.
Сара се опита да подтисне смеха, който се надигна в гърлото й при този живописен разказ, но не успя и избухна в звучен смях.
Стюарт също се разсмя, но успя да надвие смеха и продължи.
— После, на закуска, която не виждах добре заради подутото око, а Хоукс не усещаше нито вкуса, нито аромата й, двамата решихме, че никой от нас не трябва да я има.
Тя отново се разсмя. Стюарт стисна носа си с два пръста и цинично преправи гласа си.
— Стю — рече ми Хоукс, — нека никога не позорим приятелството или лицата си, заради някаква жена.
— Да, но защо все пак започнаха да ви наричат Красавеца?
Стюарт се поотдръпна с въздишка.
— Несравнимата Силвия, която внезапно изгуби не един, а двама раболепни кавалери от цялата свита, която се търкаляше в краката й, се зае да открие причината за това. Не й бе необходимо много време, за да го стори. Изобщо не бе развеселена от раните ни, нито пък прояви някакво състрадание. Силвия бе вбесена от факта, че приятелството ни се бе оказало по-силно от нейния чар и съблазнително обаяние. Твърдо решена да ни отмъсти, тя започна да ни се присмива публично още докато носехме ужасните белези от злополучния бой.