Докато майка му сипеше хвалебствия по адрес на момичето, на Хоукс му хрумна, че трябва само да я попита за цвета на очите на Сара, за да заглуши въпроса, който дразнеше любопитството му вече дни наред, но се отказа и вместо това попита дали би могъл да помогне по някакъв начин.
Когато предложението му бе отхвърлено, той взе шапката и бастуна си, мина край Тимънс и прескочи стъпалата над главата на усмихнатата Мейзи. Не можа обаче да се измъкне. Тъкмо бе пъхнал крак в стремето, когато Тимънс му извика да почака, защото милейди току-що се бе сетила за нещо, което той би могъл да свърши.
Хоукс още веднъж прескочи мокрите стъпала, спечелил си видната благодарност на слугинята, която по-късно каза на готвачката:
— Не мога да си обясня как могат да го наричат Звяра. Човек не би могъл да си представи по-мил и внимателен джентълмен.
— Внимавай, мамо — рече той. — Ще ти се пръсне корсета, ако продължаваш да препускаш след мен по този начин.
— Ашли! — Така се бе задъхала от усилието, че не й бе останал дъх да му се скара, но хвърли един красноречив поглед към Тимънс, който енергично лъскаше среброто съвсем наблизо и изхриптя: — Как можеш да говори така?
— Не съм ли го правил винаги, мамо? — Той свали шапката си и дяволито намигна на иконома. — Никога не съм могъл да проумея смисъла на корсета. Трябва да се съгласиш, че той само затруднява движението на дамите и, по мое мнение, допринася много малко за усъвършенстването на естествените форми и извивки.
— Ашли! — отново изхриптя лейди Амелия.
— Имал съм не един повод да си мисля, че обществото спокойно може да мине без тази измишльотина.
— Ашли Хоукс Кесълфорд! — лейди Кесълфорд най-после успя да нормализира дишането си. — Забранявам ти да говориш на тази тема в мое присъствие!
Хоукс изобщо не се смути от гнева й.
— Отново започваш да приличаш на себе си. А сега, какво те накара да се втурнеш след мен? Трябва да е нещо важно.
Беше развеселен от факта, че тя бе готова да забрави раздразнението от поведението му достатъчно дълго, за да го помоли за услуга.
— Бъди добър, Ашли, и изпрати някой за Бътън. Искам да я доведат от провинцията.
Хоукс изненадано вдигна вежди.
— Бътън ли, майко? Трябва на всяка цена да поздравя доктор Тървей за доброто лечение! Не предполагах, че отново ще пожелаеш да яздиш.
— Разбира се, че няма да яздя, мило момче. Знаеш, че не съм се качвала на кон след смъртта на Астън.
— Ако няма да яздиш, защо тогава искаш да доведем старата ти кобила?
Амелия тръсна глава и заела отбранителна поза заяви:
— Госпожица Линдъл ми довери, че язденето от време на време й доставя голямо удоволствие, но само ако има кротка кобила.
Отново госпожица Линдъл! Хоукс подтисна смеха си. Бътън беше повече от кротка, тя беше направо мудна и тромава. Сара Линдъл трябва да е страхотна ездачка, щом може да се справи само с кон като Бътън.
— Аз, разбира се, веднага се сетих за Бътън.
— Разбира се — сухо заяви Хоукс. Момичето очевидно въртеше майка му и цялото й домакинство около малкия си пръст. Какво ли преследваше, чудеше се той. Повечето жени винаги имат нещо наум.
— За мен ще бъде истинско удоволствие да преотстъпя кобилата си на момичето.
— Ти си много грижовна, когато става дума за потребностите на госпожица Линдъл — не можа да се въздържи Хоукс.
— Глупости! — отвърна тя с изненадваща твърдост. — Сара Линдъл е изключително момиче. Била е лишена от толкова много неща! Решена съм да й доставя всички малки радости, които са във възможностите ми. — Тя енергично тръсна обвитата си в тюрбан глава. — Не мога да си обясня какво си е мислел, че прави баща й, като толкова дълго е отлагал представянето й в Лондон. — Тя се усмихна. — Ще бъда много щастлива, ако Сара реши да се поразходи с кобилата ми.
След тази възхитително безкористна забележка, Амелия пооправи тюрбана си и се отправи нагоре по стълбите, а Хоукс остана да се чуди дали Бътън може да бъде изведена от летаргията си достатъчно дълго, за да може някой да се поразходи с нея.
Само след няколко дни Бътън пристигна от провинцията и отново събуди любопитството на Хоукс относно ездаческите умения на дръзката, млада чаровница, която бе покорила майка му напълно. Той поднови решимостта си да открие какъв е цветът на постоянно сведените й очи, които отказваха да срещнат погледа му. Чудеше се дали в очите на госпожица Линдъл, когато най-сетне срещнат неговите, ще лумне същият огън, който изгаряше пръстите й.
На бюрото си намери една бележка, преливаща от благодарности, изписана с разкрачения почерк на майка му. За негова изненада, след два дни пристигна още едно благодарствено писъмце, този път написано с нежен женски почерк, напълно непознат за него.