Втората бележка бе необичайна в две отношения. Първо, беше написана на забележителен лист хартия, интересно назъбен и оформен. Беше украсен с изящен френски воден знак и заграден в красива, макар и малко показна рамка. Второ, беше адресирана до него с красивия почерк на госпожа Лидия Тървей, която споменаваше, че му пише по нарочната молба на госпожица Сара Уилкс Линдъл.
Тонът на бележката бе напълно неофициален. В нея просто се казваше, че госпожица Линдъл била очарована от възможността да се възползва от присъствието на Бътън и тя и дорестата кобила бързо ставали приятелки.
Хоукс, който дори и не подозираше, че Сара е сляпа, възприе писъмцето като напълно безсмислено. Не можеше да си обясни защо на една жена с добро обществено положение й трябва: първо — да отседне в семейството на лекар, второ — да не знае кога е уместно и кога — невъзпитано да разговаря с джентълмен, на когото изобщо не е била представена, трето — да може да язди само кранти като Бътън, и четвърто — да изисква от Лидия Тървей — внучка на херцог, да й служи като секретарка. За Хоукс единственото обяснение за това странно поведение бе стремежът й да прикрие липсата на добро възпитание и образование.
В този ред на мисли, той съвсем лесно стигна до следващото си заключение. Припомнил си забележката на майка си, че госпожица Линдъл е била лишена от много неща, той реши, че младата дама може да е без пукнато пени. Все още не бе забравил споделените от Стюарт намерения да се ожени за много пари и изведнъж му хрумна, че загадъчната госпожица Линдъл може би се опитва чрез роднините му да се добере до него — до наследството на семейство Хенли.
Той се зарече да наблюдава отблизо така онеправданата госпожица Линдъл и користното й приятелство с майка му. Натопи перото си в мастилото и бързо надраска един отговор.
Писъмцето му започваше без никакво обръщение.
Моля, насочете благодарностите към майка ми, която напълно заслужава това. Кобилата е прекалено покорна за моя вкус, но тя е спокойна, добродушна и притежава достатъчно смелост и кураж. Изпитвам дълбоко задоволство, че кобилата ви харесва.
А после без всякакви любезности, просто се подписа: А. Хоукс.
Когато получи отговора му, Сара нямаше причина да бъде недоволна, защото това писмо съдържаше най-учтивите думи, които графът на Хенли й бе казвал до този момент. А и, освен това, тя бе толкова щастлива от неочакваната привилегия да поязди, че нямаше никакъв повод да се оплаква.
Не можа, обаче, да прикрие неодобрението си към Лидия, която след като прочете бележката на глас, я обърна няколко пъти в ръцете си и заяви:
— Много странно. Само няколко думи. Едно толкова кратко писмо е просто обидно.
— Той познава коня много по-добре от мен — отбеляза Сара.
— Три реда! Нищо повече — оплака се Лидия.
Сара, свикнала с по-неофициалните взаимоотношения в провинцията, просто отказваше да се чувства засегната.
— Не съм и очаквала повече, нито пък — тя се засмя — по-малко.
Скоро я забелязаха да язди Бътън в Хайд парк и то твърде рано сутринта, когато повечето от членовете на хайлайфа все още се излежаваха в топлите си легла. Модерните и изискани дами и господа не посещаваха парка преди пет часа следобед, когато — както й бяха казали — по алеите за яздене се провеждаше своеобразен парад на коне и красиви карети, наблъскани една до друга. Сара не обичаше тълпите. Предпочиташе да се разхожда в парка, когато той е празен, защото тогава по-лесно чуваше стъпките на коняря, който яздеше пред нея и й посочваше пътя.
Чу приближаването на господин Нотли и преди още да е разбрала кой е той, преди да е чула гласа му, Сара реши, че е лош ездач, защото долови тромавия му ритъм върху седлото.
— Здравейте! Вие яздите, госпожице Линдъл?
Тя с ужас разпозна гласа му. В маниерите на Нотли имаше нещо фалшиво и безчестно, което никак не й харесваше.
— Яздя, господин Нотли — съгласи се тя.
Силвестър поспря коня си край Бътън.
— Познахте ме по гласа, нали? Е, аз пък разпознах кобилата, която яздите. Бях в Тат, когато Ашли Кесълфорд я купи.
— Лорд Кесълфорд я е купил? — Сара не можа да сдържи нито въпроса, нито усмивката, която се появи на лицето й само при мисълта за това. — Сигурно е било много забавно. От сигурен източник зная, че графът предпочита животни, които могат да скочат върху някоя двуколка и при най-малката провокация.
— Точно така. Всеки кон, който е достатъчно добър, за да заслужи бокса си в конюшните на Кесълфорд, се проучва с най-голямо внимание. Можете да си представите изненадата — гласът на Силвестър преливаше от смях, — не, изумлението, с което присъстващите вдигнаха моноклите си, когато изведоха тази дебела, кротка кобила и Кесълфорд започна да наддава за нея. Външният вид на покорната кобила, сам по себе си, бе достатъчно смешен, но смехът стана неконтролируем, когато някои от нас, помислили си, че Звяра иска кобилата за разплод, започнаха да наддават срещу него. — Той се разсмя злобно. — Вдигнахме цената чувствително. Отделих няколко параграфа на този инцидент в дневниците си.