Сара искаше да се отърве от Силвестър Нотли. В никакъв случай не бе склонна да насърчава бърборенето му.
— Предпочитам да не говорим за приятелите ми с тези ужасни прякори — рече тя.
— Разбира се. Не исках да ви обидя, госпожице Линдъл — спокойно заяви той, макар нещо в тона му да загатваше, че това не е точно така. — Днес излязох да ви потърся, но не от желание да ви обидя.
Сара се намръщи.
— Какво искате да кажете?
— Може би си спомняте, че споменах, че познавах майка ви навремето?
— Да? — Сара бе изпълнена с недоверие. — В такъв случай сте бил по-голям късметлия от мен. Аз самата я познавах много малко. Тя прекарваше повечето време тук, в Лондон.
— Да. Тя обожаваше града, а градът й се отблагодаряваше със същото. Майка ви беше много известна. — Двусмислените му думи преливаха от неприятни намеци. — Беше любимката на барон дьо Вал. Много често я споменавах в дневниците си. Някой ден бих могъл да ви ги прочета.
Косата на тила й настръхна.
— Не вярвам това да стане, господин Нотли. Спомените за майка ми само ме разстройват.
Той цъкна с език, подобно на родител, разочарован от детето си.
— Както искате, но материалите са много интересни. Уверявам ви.
Сара си помисли, че той отстъпи много лесно. И беше права. Той не мислеше да се отказва.
— Дадох част от тях за публикуване и ми хрумна, че когато става дума за нещо, така интимно свързано със семейството ви, може да пожелаете да го прочетете, преди да бъде отпечатано. — Намекът му, че притежава информация, която може да се окаже смущаваща, бе твърде ясен, за да не бъде разбран.
Първата реакция на Сара беше презрение и яд. Как се осмелява да я шантажира с неща от миналото, за които тя не знаеше почти нищо? Как се осмелява да позори майка й пред нея? Какво ли е написал за нея?
Тя изправи глава и изпъна гръб.
— Ще ви уведомя, ако променя решението си — рече Сара. Опитваше се да говори любезно, макар че предпочиташе да изплюе думите в лицето му. — А сега трябва да ви пожелая приятен ден.
Помоли коняря да я върне обратно към конюшните на семейство Кесълфорд, където живееше Бътън, и се отдалечи от Силвестър Нотли с неприятното чувство, че току-що се бе сблъскала с един човек, който беше не толкова досаден, колкото опасен.
ГЛАВА СЕДМА
Както беше обещал, Хоукс пристигна рано на соарето на майка си, организирано в чест на Сара Линдъл. Двете седмици на почистване, лъскане и лакиране си струваха усилията. Къщата на семейство Кесълфорд блестеше цялата — като се започне от кристалния полилей и се стигне до излъскания паркет с цвят на зрял мед. Свещите в аплиците топло искряха по стените, сребърни свещници осветяваха разкошното антре, което водеше към балната зала. Оттам долиташе тихият звук на цигулките, които музикантите настройваха за празненството. Въздухът бе изпълнен с аромата на рози, лилии и горящи свещи и Хоукс си припомни последния бал, на който бе присъствал в тази зала.
Тогава Силвия Хъптън бе една от поканените. Всъщност, точно на онзи бал Хоукс за последен път бе разговарял с красивото момиче, което щеше да стане съпруга на барон Ото дьо Вал. Светлината на свещите през оная далечна вечер хвърляше меки отблясъци върху гордите й черти. Странно, но винаги, когато си позволяваше да мисли за чувствата си към Силвия, неизменно се сещаше за онзи ужасен момент.
Тя тъкмо си слагаше ръкавиците и се приготвяше да си върви. Тимънс отвори вратата и тя с усмивка погледна нагоре към него. Двамата със Стюарт влязоха заедно. Белезите от жестокия бой заради нея все още се забелязваха по тях и те весело се хилеха заради смешните си лица, покрити със синини и лепенки.
Жарките кафяви очи се приковаха върху тях. Вирнала високо брадичка, Силвия се усмихна несигурно. На бузите й се появиха две червени петна.
Стюарт, изненадан не по-малко от нея, и все още обиден от оскърбителния удар, който му бе нанесла, като се бе присмяла на насиненото му око, което в онзи момент бе прикрито с екстравагантна превръзка от черен атлаз, пръв си възвърна самообладанието.