— След всичките ми усилия! — ядно заяви тя. — Да не би да не си доволен?
Той премигна и внимателно огледа антрето с тъмните си, замислени очи. После се вгледа в нея по същия начин и се усмихна.
— Надминала си себе си, мамо. Много съм щастлив, че и ти, и къщата изглеждате толкова добре.
— Да, баща ти щеше да се гордее с мен — прошепна тя, но думите заседнаха на гърлото й. Тя хвана дясната му ръка и целуна тежкия, златен пръстен с герба им, който той носеше на пръста си. — Щеше да е много доволен, че най-накрая си решил да сложиш този пръстен.
Хоукс докосна пръстена. Чувстваше се странно с него. Винаги бе смятал, че той принадлежи на Астън, не на него. Не можеше да играе ролята така, както би я изиграл Астън, но тази вечер приличаше на истински граф. Облечен бе в елегантно строго сако от девонширско кафяво, кремава жилетка и панталони до коленете в същия цвят, които прилепваха към краката му като втора кожа. По всичко личеше, че майка му бе твърдо решена да не пропилява напразно онова, което бе останало от живота й. Баща му би одобрил това с цялата си душа.
В момента, в който доктор и госпожа Тървей прекрачиха прага, заедно с красивата Сара Линдъл, която вървеше между тях, Хоукс вдигна глава, сякаш подушил плячка. Остана за миг така, премигвайки от изненада. Госпожица Линдъл по нищо не приличаше на образа на пресметливата млада зестрогонка, който той бе изградил в представите си. Дрехите и поведението й напълно съответстваха на онова, което можеше да се очаква от една дама с вкус и добро положение в обществото. Роклята й бе скромно творение от кремав фестониран креп и бял атлаз. Наниз перли украсяваше нежната й шия. Не носеше никакви други бижута — само кремави, обагрени в леко розово камелии, забодени в златистите й къдрици, ароматът на които я обгръщаше като благоуханен облак.
Хоукс пристъпи напред с намерение да задълбочи запознанството им, но доктор Тървей застана на пътя му.
— Радвам се да те видя, Тървей — рече Хоукс, макар че противно на любезните му думи, погледът му непрекъснато се плъзгаше край лекаря към младата жена, която вървеше подире му.
Хоукс не можеше да отрече чара и обаянието й. Лека руменина обагряше бялата й гръд и пълзеше нагоре по деликатната извивка на шията й. Погледът му проследи червенината край перлите, после се прикова към вдлъбнатината на шията й, където се долавяше пулсирането на кръвта й. Крайно време беше да разбере отговора на въпроса, който не му даваше мира от последната им среща. Какъв цвят имаха очите й?
Тя гледаше право в него… всъщност — през него. Също както и Силвия през оная далечна вечер… Сякаш не бе достоен да спрат очите си върху него. Намръщи се. Госпожица Линдъл имаше странни очи. Цветът им беше нещо средно между синьо, зелено и сиво. Студени, безизразни и бездънни, подобни на океан в спокоен зимен ден, странните й, кукленски очи се взираха равнодушно някъде над него, без да го погледнат нито за миг. Такова неуважение му се стори твърде предизвикателно. С удоволствие би проникнал в ледените дълбини на втренчения й поглед.
Гласът на Тървей отново привлече вниманието му.
— Много се радвам, че майка ви отново се реши да посреща гости.
— Да — съгласи се Хоукс. Беше очарован от решението на майка си да излезе от уединението, което сама си бе наложила, но бе твърдо решен да разбере каква бе ролята на госпожица Линдъл за възстановяването й. Защо странно отнесеният поглед на младата жена го отбягваше? Какво я измъчваше — смущение, презрение или чувство на вина? Трябваше да направи всичко възможно, за да стопи леда на презрението й и да разбере истината, макар никак да не го радваше мисълта, че майка му бе напуснала уединението си само за да стане плячка на една красива и умна авантюристка.
Стюарт пристигна, облечен в блестящ редингот от фин испанско-син плат и копринена жилетка, майсторски избродирана със златни нишки. Безупречно белите панталони до коленете допълваха чисто бялото, надиплено жабо около врата му, което бе толкова колосано и така високо вързано в подходящия за случая ориенталски стил, че Стюарт изобщо не можеше да обърне главата си настрана. Въпреки ограничените движения на главата си, Красавеца, без да губи нито миг, се приближи до Сара Линдъл и хвана ръката й. Отведе я настрана, преди Хоукс да е успял да поздрави някой от двамата.
Хоукс прилежно остана до вратата, за да посреща многобройните гости и за повече от четвърт час изгуби загадъчната госпожица Линдъл от погледа си, но мислите му се връщаха към нея много по-често, отколкото бе готов да си признае. Преди да се скрие в обичайното си, безопасно убежище — стаята за игра на карти — той поспря, за да огледа балната зала и погледът му бе мигновено привлечен от Сара. Тя седеше — подобно на изящна роза сред тръни — настанена удобно между приятелките на вдовицата, които клюкарстваха, разположили се на столовете в далечния край на залата.