Онова, което възпря Хоукс да се включи във формиращото се каре за пикет, бе неприкритият копнеж, изписан на красивото лице на госпожица Линдъл. Ритмичното потропване на кремавата пантофка, която надничаше изпод изящните дипли на крепа, привличаше неудържимо.
Изобщо не му хрумна, че има нещо странно в това, че млада и хубава жена като госпожица Линдъл не е вече обкръжена от кавалери, които очакват реда си, за да танцуват с нея. Не му беше в стила да се тревожи за подобни неща. Беше твърдо решен да възпламени този айсберг. Прекоси залата, поклони се пред Сара и пренебрегнал изненаданите въздишки, които се изтръгнаха от устата на поне половин дузина жени, седящи наблизо, учтиво попита:
— Желаете ли да потанцувате, госпожице Линдъл?
Без дори да си направи труда да откъсне поглед от танцуващите двойки, към които твърдеше, че не проявява интерес, тя каза:
— Не, милорд. Един млад мъж отиде да ми донесе чаша лимонада. Не бих искала той да остане с погрешното впечатление, че не държа на компанията му, което неминуемо ще стане, ако не ме намери тук, когато се върне.
Този груб отказ беше неискрен, защото потропващият й крак подсказваше, че тя копнее за дансинга. Въпреки това Хоукс не настоя повече. Поклони се учтиво, без да погледне към нито една от останалите жени, които с удоволствие биха приели поканата му, и се върна в залата за карти.
Час по-късно той стана от забулената с дим маса и излезе в прохладната градина през ниския прозорец, който е бил построен точно за такъв вид бягство. Веждите му мигновено се свъсиха в ядна гримаса, от гърлото му се изтръгна звук, който поразително приличаше на сърдито ръмжене, защото там, на обляната от лунната светлина тераса, Хоукс видя не друг, а Сара Линдъл.
Тя танцуваше.
Това че танцуваше на това тъмно, усамотено място, бе достатъчно непристойно, но графът възприе като лична обида факта, че от всички мъже тя бе избрала да танцува точно с племенника му. Ако не беше разпознал високия, непохватен младеж, Хоукс несъмнено не би прекъснал скандалните занимания на госпожица Линдъл, но той нямаше никакви намерения да позволи на тази жена с дяволски противоречиви разбирания за морала да мъти главата на Натаниел.
Той излезе от сянката, която забулваше ливадата, и се насочи съм терасата, полуосветена от светлината, която струеше през вратите, и заговори с натежал от сарказъм глас.
— Да не би моят племенник да ви учи да танцувате валс, госпожице Линдъл?
Танцуващите се стреснаха от гласа му и се разделиха с виновни изражения. Нейт пръв се съвзе достатъчно, за да му отговори.
— Не, не, Хоукс, точно обратното. Госпожица Линдъл ми помага да овладея стъпките.
— Натаниел — официално изрече Хоукс и сковано се поклони на Сара. — От много сигурен източник зная, че госпожица Линдъл не желае да танцува.
Нейт повдигна тесните си рамене.
— Разбира се, че желае, сър. Нали току-що я видяхте.
— Господин Трент — Сара заговори с ниския си гърлен глас, който така силно въздействаше на Хоукс. — Не се опитвайте да ме защитите. Графът просто ми връща обидата със собствените ми думи.
— Но това е грубо… — запелтечи Нейт, като побутваше очилата си.
Хоукс спокойно постави ръка върху рамото му.
— Напълно прав си, Нейт. Очевидно госпожица Линдъл желае да танцува… С теб.
— Трябва да ви се извиня, сър. — В гърления глас на младата жена се долавяше почти искрено разкаяние.
— Наистина ли? — заплашително попита той, раздразнен от самия себе си, загдето бе готов да изслуша онова, което тя искаше да му каже.
Госпожица Линдъл прекъсна възмутените протести на Нейт с учтивата си молба:
— Ще бъдете ли така добър да ми донесете бастуна, господин Трент?
Нейт се съгласи през стиснати зъби, изгледа яростно Хоукс и се отдалечи.
— Възхищавам се на бързината, с която успяхте да се окажете съвсем сама не с един, а с двама различни джентълмени на една слабо осветена тераса, госпожице Линдъл.
Хоукс пристъпи по-близо.
Твърде близо като че ли. Тя отстъпи назад. Сладостният аромат на камелии се носеше във въздуха между тях. Лунната светлина огряваше окичената й с цветя коса. Лицето й бе скрито в сянката.
Тя тихичко се разсмя. Смехът й, плътен като гъст мед, предизвика сладостни тръпки по гръбнака му и подобно на пчела, привлечена от ароматен цвят, той се по-чувства заставен да намали още веднъж пространството, което ги разделяше. Тя остана на мястото си и Хоукс, изпълнен с мрачно задоволство се приближи още по-близо. Желанието му бе подсилено от онова, което той, в черната интимност на нощта, погрешно бе изтълкувал като знак на капитулация.