— Не! — извика тя, полагайки неимоверни усилия да се изтръгне от врага си дори и след като се препъна и единствено здравата му ръка не й позволи да се пребие на плочите.
— Престанете! Стига вече! — извика тя, а Хоукс усещаше разбираемата й мъка като силна болка дълбоко в сърцето си. Той я притисна към гърдите си.
— Не знаех, че сте сляпа — дрезгаво рече той. Думите с мъка се откъсваха от гърлото му, а тя продължаваше да се извива и да се мъчи да се отскубне от него. — Не знаех. Мислех си, че поведението ви е някаква игра.
Борбата й престана. Тя се отпусна безжизнена и някак си победена в ръцете му.
— Добре ли сте? — Трент беше толкова разстроен, че гласът му прозвуча октава по-високо на последната дума. — Какво ви накара да хукнете така?
— Съжалявам — окаяно промълви тя. — Бастунът ми… какво стана с него?
— Търкулна се в тревата — успокои я Трент. — Аз ще го намеря.
Той скочи от застланата с плочи тераса и се мушна в гъсталака, нетърпелив да я успокои по някакъв начин.
Госпожица Линдъл въздъхна с облекчение.
Хоукс се опитваше да каже нещо, но не му се отдаваше.
— Можете ли да стоите сама? — Изненада се, че презреният му език можел да говори и нежно.
— Да.
Той премигна, когато тя се отдръпна от него.
— Значи цялата суматоха и разпиляното сено са били заради мен? — тъжно попита тя. Беше наранена и самотна.
Бузите на Хоукс запламтяха, но той просто не знаеше как да я излъже.
— Да. — Думата сякаш заседна в гърлото му.
Тя вдигна разтрепераната си ръка и притисна перлите на шията си.
— Нямах представа — рече тя.
— Нито пък аз знаех, че не виждате. Аз съм глупак. — Единственото, което Хоукс искаше в този момент, бе да спре треперенето на ръката й. Пресегна се, за да я хване, но се спря. Нямаше никакво основание да вярва, че допирът на ръцете му ще я успокои.
Тя се поизправи и въздъхна дълбоко.
— Аз трябва да се извиня, загдето подплаших коня ви, милорд…
— Не! — възпря я той. Думата прозвуча прекалено високо. Намръщен от собствената си непохватност, той продължи по-тихо. — Не, не трябва да го правите, госпожице Линдъл. Аз не заслужавам извинение. Държах се ужасно. Езикът ми е като отрова на пепелянка…
— Намерих го! — зачервен от усилието, Натаниел се качи при тях.
Сара обърна гръб на Хоукс.
— Добре. — Гласът й трепереше. — Ще бъдете ли така добър да ме заведете вътре, Натаниел?
Хоукс отвори уста. Не можеше да й позволи да си тръгне в това състояние. Не и докато гласът й трепереше. Не и докато тя го възприемаше като звяр — не само заради прякора, но и заради делата му.
— Госпожице Линдъл… — гласът му беше дрезгав и разстроен.
Тя отчаяно се вкопчи в ръката на Нейт. Брадичката й трепереше.
Хоукс се прокашля несигурно.
— Желаете ли да потанцувате, госпожице Линдъл?
Нейт премигна от изумление.
Сара отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Тя въздъхна и на устните й се появи несигурна, но много смела усмивка, сякаш добре разбираше, че с тази покана за танц той й предлагаше както извинението си, така и възможност за помирение.
Когато заговори, гласът й беше много тих.
— Ще бъде много невъзпитано от моя страна да ви откажа за втори път тази вечер — съгласи се тя.
Хоукс, който бе свъсил вежди в напрегната гримаса, за миг затвори очи, изпълнен с неописуемо облекчение. А когато погледна отново, той видя, че тя протяга към него малката си, облечена в ръкавица ръка.
Той я пое толкова внимателно, сякаш беше от кристал, и нежно я поведе към залата.
Срам, разкаяние и непрекъснато увеличаващо се възхищение изпълваха мислите на Хоукс, докато вървеше със Сара от терасата към средата на балната зала.
Танцуващите двойки им направиха място. Много от тях останаха искрено изненадани не само от факта, че точно Звяра най-после бе примамил красивата госпожица Линдъл да се присъедини към тях, но и от яростните погледи, които той хвърляше към всички, които непредпазливо пресичаха пътя, по който той умело направляваше партньорката си.
Сара не подозираше нищо за противоречивите чувства, които раздираха душата му, не виждаше гневно смръщените му вежди. В лицето на Звяра откри един неочаквано нежен и внимателен партньор. Всичките й страхове от жестокия му нрав и от заплахите на шумния, пренаситен дансинг бяха забравени, когато той изкусно я поведе измежду танцуващите двойки. Освобождаването от сковаващия страх, който преди малко бе изпитала в ръцете на този необикновен мъж, който сякаш предусещаше всяка нейна мисъл и движение, й действаше странно опияняващо. Музиката, топлата му ръка на талията й, радостта, че танцува с партньор, който никога не би я оставил да се препъне, или да падне, изпълваха Сара с усещането, че плува сред море от звуци.