Тя започна да се успокоява, движенията й се освободиха от сковаността и напрежението. Почувства сигурност и лекота, каквито не бе изпитвала никога с госпожица Уошбърн, която я учеше да танцува у дома. Сара никога не бе смятала, че е способна да извършва плавни и елегантни движения. Беше привикнала постоянно да се блъска в предметите, а не да се носи, лека като перце. В този момент имаше чувството, че току-що е била освободена от невероятно силна магия.
Подобно на оживели порцеланови фигурки, двамата се въртяха по лакирания дансинг. Движенията им бяха сигурни и уверени, но след няколко безуспешни опита да завържат разговор, и двамата потънаха в мълчание. Допирът на топлата му ръка върху гърба й, ритмичното полюляване на телата им, които се движеха в забележителен синхрон, говореха по-ясно и красноречиво от всички неизречени думи. Този безмълвен разговор им действаше като благотворен балсам и малко по малко започваше да лекува раните, причинени от жестоката хапливост и яростния сарказъм на думите му, произнесени на терасата. Сара сякаш се бе потопила в успокояващите води на музиката и танца.
Когато музиката спря — прекалено бързо според Сара, — цяла армия от млади мъже се спуснаха към тях, за да я поканят на танц.
Графът, покорен като агънце, забравил иронията и сарказма си, побърза да се сбогува.
Повдигна ръката й и леко я докосва с устни, а Сара, свикнала вече с безупречната учтивост, с която Красавеца целуваше пръстите й, за нищо на света не можеше да проумее какво караше ръката й да се разтреперва всеки път, когато Звяра я докосваше с устни. Напълно нелогично се питаше дали убийственият сарказъм на графа не изгаряше ръката и въпреки защитата на ръкавицата, дали не предизвикваше тръпките, които пробягваха по ръката й, за да се слеят с пулсирането, което усещаше в основата на гърба си — там, където само допреди миг топлата му ръка я бе направлявала по дансинга.
— Поздравления, мила моя. Не ви липсват кавалери за тази вечер.
С тези думи той пусна ръката й, а Сара си помисли, че това беше третият път, в който графът я наричаше мила моя и въпреки че подобно обръщение беше крайно неуместно от негова страна, тя установи, че не може да му се сърди, докато пръстите й все още пламтяха от жаркия допир на същите тези устни, които си позволяваха да се обръщат към нея с такава безцеремонна учтивост.
ГЛАВА ОСМА
Макар да се бе разделил със Сара Линдъл, Хоукс не можеше да откъсне мислите си от нея. Установи, че не може да се концентрира върху заглавията на вестниците, натрупани пред него на масата за закуска на следващата сутрин. Съзнанието му бе обсебено от нея и той се люшкаше от една крайност в друга — ту се ругаеше за държанието си на терасата, ту се поздравяваше, загдето бе успял да я убеди да танцува с него. Техният танц беше много поучително преживяване. Не! Той беше истинско откровение. Сара сляпо следваше движенията му и той имаше усещането, че двамата виждат с едни очи, мислят с един и същи ум. По време на целия танц двамата се носеха по дансинга, свързали телата и душите си в едно цяло. Неестественото й умение да отгатва и повтаря движенията му, подобно на негова сянка, или на негов огледален образ, но под женска външност, го смущаваше много повече, отколкото той бе готов да си признае. Не я бе видял повече след опияняващия танц. Всъщност, той съвсем съзнателно се бе оттеглил в залата за игра на карти, но съзнанието му, противопоставило се на решението му, не можеше да откъсне мислите му от нея и той се бе представил твърде слабо на игралната маса.
През нощта тя бе обсебила и сънищата му. На сутринта Хоукс дори не направи усилие да се отърси от мислите за нея. Всъщност, той вече планираше следващата им среща и бе така потънал в размишления, че изобщо не вдигна глава, когато вратата на стаята се отвори твърде рязко.
— Е, какво мислиш, Хоукс? — попита Стюарт подпрял ръце на кръста си.
Хоукс рядко имаше възможността да се радва на компанията на братовчед си преди единадесет часа. За разлика от него самия, Стюарт не бе от хората, които стават от сън рано сутринта. Изненадан от ненавременното появяване на братовчед си, той изобщо не можа да проумее какво точно го пита Стюарт.
— Добро утро, Стю. Моля да извиниш глупостта ми, но нямам никаква представа за какво говориш.
— Твоето мнение… — повтори Стюарт и вдигна монокъл, за да разгледа закуската, подредена на масата.
— Да, да, това го разбрах — разсеяно промърмори Хоукс. — Мнението ми за какво? Обясни ми, моля те.
— Мнението ти за моята богата наследница, разбира се. — Стюарт размаха една вилица срещу него. — Направо позеленях от завист когато именно ти успя да я примамиш на дансинга. А аз прекарах по-голямата част от вечерта в безплодни усилия да я убедя да приеме поканата ми.
Хоукс остави Таймс настрана.
— Нямах представа, че госпожица Линдъл е твоята богата наследница.
— Умолявам те, не ми казвай, че си бил омаян от чара й. Ще бъде ужасно неприятно да се бием отново заради една жена. Може да ме принудиш да те изгоня и да те зачеркна от списъка на приятелите си. Точно както ти постъпи с Брет Престън. — Стюарт се усмихна шеговито и си наля чаша кафе. — В Лондон има толкова много жени и човек би си помислил, че ние тримата би трябвало да можем да си изберем три различни от тях, а?
Ако това беше една съвсем обикновена сутрин, нехайната небрежност и повърхностност на Стюарт щяха да бъдат посрещнати с лукава усмивка и някоя хаплива, жлъчна забележка. Но утрото не беше обикновено. Хоукс бе прекарал по-голямата част от него, упреквайки се за безжалостните думи, които бе изрекъл, и за поведението, което напълно съответстваше на прякора му. Искаше му се това да не се бе случвало. Мислеше си, че би било чудесно, ако двамата със Сара Линдъл можеха да започнат всичко отначало и впечатленията й за него да не бъдат в съответствие на репутацията му на Звяр.
Хоукс се изправи и се отдалечи към другия край на стаята. Когато се обърна към Стюарт, лицето му изразяваше само мимолетен интерес към темата, която обсъждаха. Той пренебрежително разпери ръце, убеден, че си получава заслуженото, загдето твърде много вярва в слуховете, които чува.
— Договорихме се никога повече да не позорим приятелството си с подобни битки заради някоя жена. Аз не се отказвам лесно от думата си. — В гърдите му сякаш се настани огромна тежест, произнасяше думите едва-едва, като че ли ги късаше от дълбините на душата си. В съзнанието му изплува образът на Сара — такава, каквато я бе видял при първата им среща, и разбуди в сърцето му такъв силен копнеж, който нямаше нищо общо с обещанието, дадено пред Стюарт преди толкова много години.
— Значи нямаш никакви по-специални намерения, свързани с нея? — продължи да настоява Стюарт.
— Убеден съм, че госпожица Линдъл не е от ония жени, които биха се влюбили в мен — заобиколи въпроса Хоукс.
— Чудесно! В такъв случай няма да се наложи да те отписвам от списъка на приятелите си и вместо това ще си хапна от котлетите и соса.
Хоукс посрещна възторга, с който Стюарт нападна храната му, със странна полуусмивка. Той остана на мястото си, приковал невиждащ поглед в заглавията, които изобщо не го интересуваха, и се опита безуспешно да прогони от ума си спомена за омайния аромат на камелиите.