— Да, да, това го разбрах — разсеяно промърмори Хоукс. — Мнението ми за какво? Обясни ми, моля те.
— Мнението ти за моята богата наследница, разбира се. — Стюарт размаха една вилица срещу него. — Направо позеленях от завист когато именно ти успя да я примамиш на дансинга. А аз прекарах по-голямата част от вечерта в безплодни усилия да я убедя да приеме поканата ми.
Хоукс остави Таймс настрана.
— Нямах представа, че госпожица Линдъл е твоята богата наследница.
— Умолявам те, не ми казвай, че си бил омаян от чара й. Ще бъде ужасно неприятно да се бием отново заради една жена. Може да ме принудиш да те изгоня и да те зачеркна от списъка на приятелите си. Точно както ти постъпи с Брет Престън. — Стюарт се усмихна шеговито и си наля чаша кафе. — В Лондон има толкова много жени и човек би си помислил, че ние тримата би трябвало да можем да си изберем три различни от тях, а?
Ако това беше една съвсем обикновена сутрин, нехайната небрежност и повърхностност на Стюарт щяха да бъдат посрещнати с лукава усмивка и някоя хаплива, жлъчна забележка. Но утрото не беше обикновено. Хоукс бе прекарал по-голямата част от него, упреквайки се за безжалостните думи, които бе изрекъл, и за поведението, което напълно съответстваше на прякора му. Искаше му се това да не се бе случвало. Мислеше си, че би било чудесно, ако двамата със Сара Линдъл можеха да започнат всичко отначало и впечатленията й за него да не бъдат в съответствие на репутацията му на Звяр.
Хоукс се изправи и се отдалечи към другия край на стаята. Когато се обърна към Стюарт, лицето му изразяваше само мимолетен интерес към темата, която обсъждаха. Той пренебрежително разпери ръце, убеден, че си получава заслуженото, загдето твърде много вярва в слуховете, които чува.
— Договорихме се никога повече да не позорим приятелството си с подобни битки заради някоя жена. Аз не се отказвам лесно от думата си. — В гърдите му сякаш се настани огромна тежест, произнасяше думите едва-едва, като че ли ги късаше от дълбините на душата си. В съзнанието му изплува образът на Сара — такава, каквато я бе видял при първата им среща, и разбуди в сърцето му такъв силен копнеж, който нямаше нищо общо с обещанието, дадено пред Стюарт преди толкова много години.
— Значи нямаш никакви по-специални намерения, свързани с нея? — продължи да настоява Стюарт.
— Убеден съм, че госпожица Линдъл не е от ония жени, които биха се влюбили в мен — заобиколи въпроса Хоукс.
— Чудесно! В такъв случай няма да се наложи да те отписвам от списъка на приятелите си и вместо това ще си хапна от котлетите и соса.
Хоукс посрещна възторга, с който Стюарт нападна храната му, със странна полуусмивка. Той остана на мястото си, приковал невиждащ поглед в заглавията, които изобщо не го интересуваха, и се опита безуспешно да прогони от ума си спомена за омайния аромат на камелиите.
Сара вдъхваше поизбледнелия аромат на едно от повехналите и започнали да покафеняват цветя, които красяха косата й предишната вечер. Тази сутрин изпитваше странно чувство на глад, макар че нямаше никакъв апетит за храната, която бе сервирана пред нея. Чувствата, които се бореха в душата й, напомняха за онези, които бе изпитала през първия си ден в Лондон.
Имаше усещането, че животът й се е променил, че е била оплетена в мрежите на нещо ново, тревожно и абсолютно опияняващо.
Противоречивите и впечатления от лорд Кесълфорд я измъчваха като въпрос, на който не знаеше отговора.
— Що за човек е Звяра? — попита Сара. Въпросът беше предназначен както за нея самата, така и за Лидия.
— Що за човек ли? — повтори Лидия, докато мажеше с масло препечената си филийка. — Какъв е този въпрос, дете? Какво искаш да кажеш? Той е просто човек като всички останали.
Сара си играеше с лъжицата си, замислена върху малкото, което знаеше за графа на Хенли. В спомените й за него имаше нещо призрачно, нещо странно неясно, непостоянно и безплътно. Той не се вместваше в представите, които си бе създала за останалите й познати от мъжки пол.
Нито един друг мъж не можеше да я развълнува така само с топлината на дъха си по шията и ухото й, или пък с яростния гняв в думите си. Нито един мъж не бе успял да я трогне така с непресторената болка, с която бе признал, че не знае за слепотата й. Нито един мъж не бе успял да докосне дълбините на душата й с неизречения си вопъл за прошка. Никога преди не бе изпитвала такова безрезервно доверие към нежната, но силна ръка на някой мъж. Никога преди не бе срещала мъж, който да я преведе през блаженото, омайващо щастие на танца.
Сара имаше чувството, че се бори с непосилната задача да проумее природните стихии, да обясни непредсказуемите пристъпи на вятъра, да опише напрежението, което се носи из въздуха преди гръмотевична буря. Въпреки слепотата беше свикнала да разгадава лесно характерите на хората, но в този момент не разполагаше с достатъчно думи, за да опише особеното си чувство на безсилие пред неразгадаемото, нито пък възнамеряваше да споделя още неоформените си мисли и новородени чувства с домакинята си.