Лидия въздъхна дълбоко.
— О, скъпа, не знаех…
Сара бързо се овладя, избърса сълзите си и заговори с весел, макар и леко разтреперан глас.
— Тази книга е просто изумителна. Вие ще благодарите на грижовния човек, който е имал любезността да помисли за мен, нали?
— Разбира се.
Гласът на кръстницата й звучеше така, сякаш и тя всеки момент щеше да се разплаче.
Преди още благодарственото писъмце на Лидия да стигне до получателя си, Хоукс получи възможността сам да види радостта, с която бе посрещнат подаръкът му.
Той излезе от задушната библиотека на майка си, привлечен от слънцето навън, от омайния аромат на орлови нокти и жасмин. Тръгна по една тясна тревясала пътека, която водеше към обвита с лози беседка, която от години му беше любимо убежище. С изненада установи, че той не бе единственият, който търсеше усамотение и покой в градината.
Сара, с високо вдигната коса, която искреше на фона на тъмнозеления бръшлян, обвил стената зад гърба й, бе седнала на една от пейките от ковано желязо в беседката. Някаква дебела книга лежеше отворена в скута й, а пръстите й бавно и усърдно се плъзгаха по повърхността на всяка страница.
Странните, морскозелени очи на госпожица Линдъл бяха отворени, но не бяха насочени към книгата. Те гледаха невиждащо право към него, а Хоукс затвори собствените си очи за миг, опитвайки се да си представи какво изпитва човек, принуден да изживее живота си в постоянен мрак, неспособен да види светлината, ярките цветове, красивите предмети. Имаше нещо зловещо в подобна перспектива, нещо толкова страшно в сравнение с неописуемото удоволствие, което изпита, когато, отворил очи, се загледа в прекрасното създание пред себе си, че Хоукс внезапно изпита неизмеримо щастие от простичките радости на живота, което никога нямаше да разбере, ако не бе срещата му със Сара Линдъл.
Не му се искаше да прекъсва заниманията й, но не можеше и да се върне обратно. Изпита голямо удоволствие и дълбоко вдъхновение, докато наблюдаваше интереса, с който младата дама изучаваше анонимния си подарък. В края на краищата, споменът за обещанието, което бе дал на Стюарт, го подтикна да се обърне и да си тръгне.
Шумът, който вдигна неволно, я откъсна от унеса й. Без да вдига ръка от страницата, тя извика с приятния гърлен глас, който винаги го бе привличал неудържимо.
— Кой е там?
Графът отговори, подмамен от обаянието на гласа й.
— Ашли Кесълфорд, мила моя. Извинете, че се натрапвам по този начин.
— Да се натрапвате? — Нежният й смях го разтърси. — Как може човек да се натрапва в собствената си градина?
— Предоставям ви я, за да й се насладите напълно, госпожице Линдъл — рече той, поклони се леко и щеше да си тръгне, ако тя не го бе възпряла.
— Не си отивайте заради мен, лорд Кесълфорд.
Той се разсмя и ласкаво се пошегува с поканата й.
— Не се ли боите да останете сама в компанията на Звяра, мила моя?
— А трябва ли, сър? Не се ли намираме точно под прозорците на майка ви? Докато съм сигурна, че никога не бихте засегнали чувството й за благоприличие, мога да бъда напълно спокойна за доброто си име.
— Смело момиче — нежно рече той. — Логиката ви е необорима.
Той се върна и се насочи към нея, а Сара се зачуди дали разговаря така свободно с всички жени, които познаваше. Смело момиче и мила моя не бяха едни от най-уместните обръщения за една случайна позната. Измъчвана от противоречивите си чувства на отвращение и неудържимо привличане към този мъж, Сара за момент се замисли дали и той не възнамеряваше да я измъчва с властта си така, както се опитваше да направи това Силвестър Нотли. Тя не можеше да забрави страстната му прегръдка, нито пък странния, възбуждащ вкус на устните му върху нейните. Веднъж вече се бе опитал да се възползва от нея. Дали щеше да направи това отново? В този момент на необуздана страст тя бе изпитала неподправен ужас, че той би могъл да запали в душата й частица от безпътния нрав на майка й. Беше достатъчно мъдра, за да се бои от това, защото, макар да знаеше на какво е способен, тя бе твърде възбудена от присъствието му, за да го отпрати с някое учтиво извинение.
— А що се отнася до това дали трябва да се страхувам от Звяра, който споменавате — рече тя с горещата надежда, че не се държи като наивна глупачка, — аз отдавна съм установила, сър, че твърде често имената не показват истинската природа на предмета, или на човека, когото назовават. Преди време един човек бе достатъчно любезен да ми припомни, че репутацията, подобно на сянката, рядко прилича точно на човека. — Тя се зачуди дали той разпознава собствените си думи. — Трябва да призная, че за последен път имах удоволствието да видя сянката си преди много години, и затова помолих няколко мои познати да ми я опишат. Нито едно описание не съвпадна с останалите, разбира се.