— Глупакът отишъл и се оженил за нея, макар че, доколкото зная, тя не може да каже и една дума на английски.
Около масата се разнесе приглушен смях. Брет не бе единственият, който крадешком поглеждаше към Хоукс.
— Добър ли е испанският на Гарви? — попита някой.
— Очевидно е изключителен — многозначително отвърна Брет.
Хоукс присви очи.
— За кого става дума? — тихо попита той. Знаеше, че намесата му в разговора ще се изтълкува или като предизвикателство, или като публично опрощение за Брет, който си бе позволил да опозори приятелството им. Всички други разговори на масата престанаха.
Брет предпазливо срещна погледа му.
— Джефри Гарви. От Трета конна. Прибира се у дома. Познаваш ли го?
Всички около масата затаиха дъх и напрегнато зачакаха отговора му. Хоукс изведнъж се почувства пълен глупак. Точно този разговор не трябваше да привлича вниманието на околните. Той сви рамене и тенденциозно се зае да разглежда ноктите си един по един.
— Може би е по-добре, че не го познавам — провлечено отвърна той. — Защото ако бях имал това удоволствие, сега щях да бъда принуден да му изпратя сватбен подарък. — Хоукс се надигна сред развеселените смехове на приятелите му, които чак тропаха по масата от удоволствие, вежливо наклони глава по посока на Брет Престън, който седеше с широко отворена уста, обърна се на пета и се отправи към вратата.
Подвизите на Брет вече изобщо не го интересуваха. Репутацията на Сара бе много по-важна от собствената му гордост. Ако онова, което твърдеше Брет, се окажеше истина, той трябваше да побърза и да предотврати всяка възможност Сара да бъде обявена за нежелана млада дама, пренебрегната от бъдещия си годеник заради любовта на някаква си черноока чужденка.
Надеждата омайваше главата му като отлежал коняк и Хоукс се запъти направо към военния Щаб, за да се опита да потвърди новината за семейното положение на лейтенант Джефри Гарви.
Излезе от сградата с такова заплашително изражение и решителна походка, че никой не посмя да се изпречи на пътя му.
— Никога няма да познаете кой е тук! — Ан Биъл почти изписка от удоволствие, когато задъхана се върна към онова местенце в градината на Елзи Петършъм, където се бяха разположили Сара и компанията й.
Лейди Биъл, която следваше дъщеря си по петите, имаше достатъчно въздух, за да изръмжи неодобрително.
— Излязла навън и се разхожда насам-натам преди бедният й съпруг да е изстинал в гроба.
— Изглежда божествено — възторжено припяваше Ан.
Майка й я накара да млъкне.
— Появата на вдовицата дьо Вал е крайно неуместна, Амелия, независимо от това, че е била поканена. Мисля, че не можеш да не се съгласиш с мен. Силвия е толкова коравосърдечна! Не изпитва никаква скръб по съпруга си! Аз й обърнах гръб веднага щом я видях. Но ела с нас. Трябва да я зърнеш сама.
Дъщеря й се съгласи.
— Трябва да я видите. На главата си има очарователна черна шапчица с черни и бели пера.
— Ти ще останеш тук, Ан — настоя лейди Биъл.
Ан понечи да възрази, но Амелия се съгласи с майка й.
— О, да, направи го. Натаниел тъкмо ни разказваше за една статуя, която семейство Петършъм донесли с тях чак от Рим. Тя е на…
— На римската Богиня на пролетта — тихичко й подсказа Сара.
— Клорис. — Нейт изгаряше от нетърпение да сподели знанията си. — Предполагам, че е от 450-а година, преди Новата ера. Единият й крайник липсва, но в нея сигурно е държала цветя или напъпило клонче.
— Какво й липсва? — Гласът на лейди Биъл прозвуча толкова строго, че Нейт мигновено замълча.
След като успя с такава лекота да попречи на младия учен да ги бави повече и да отлага неотложната им задача да отидат и да видят една вдовица, появата на която обиждаше чувството й за благоприличие не по-малко от споменаването на разни крайници, лейди Биъл успя да откъсне Амелия от по-младите членове на компанията. Дъщеря й, която изобщо не желаеше да се отегчава с уроците на Нейт по римска история, скоро се извини и също пое на някъде.
Останала сама с Нейт, Сара с трепет осъзна, че трябва да изпълни обещанието си, което бе дала на Хоукс, и да намери начин да охлади увлечението на Нейт.
Той самият изобщо не изглеждаше разочарован, че тя остана единствения му слушател.
— Знаеш ли, Клорис била толкова хубава, че Бореас, жестокият северен вятър, и Зефирос, топлият западен ветрец, се сбили заради нея?
Сара щеше да бъде много притеснена, ако можеше да предположи, че той мислено сравнява хладната хубост на мраморната статуя с неповторимата красота, но от плът и кръв, която виждаше пред себе си. Сара, която изобщо не се смяташе за съвършена, попита: