— Тя е избрала Зефирос, нали? За да могат цветята й да цъфтят под топлата му ласка? — Мислите й изведнъж се насочиха към неестествената топлина, която настойникът на Нейт винаги успяваше да събуди в душата й. Чудеше се как ли би се почувствала, ако имаше възможността сама да избере собствения си съпруг?…
— Романтично заключение — каза Нейт и напомни на Сара за целта й.
— Логично — рязко заяви тя. — Също толкова логично, колкото и решимостта ми да се омъжа за бъдещия си съпруг. — И въпреки неотстъпчивия й тон, още докато произнасяше думите, тя се запита наистина ли има някаква логика в брака й с Джефри Гарви.
Нейт искаше да я прекъсне. Всъщност той избърбори нещо неясно, опитвайки се да я накара да замълчи, но тя упорито продължи.
— Когато се видим следващия път, аз сигурно вече ще съм омъжена, а ти ще си почитан и уважаван учен.
Сара замълча. С ужас очакваше реакцията му. Той най-сетне проговори:
— Нямах представа, че си се врекла някому.
— Годежът ни все още не е обявен публично. — Говореше с увереност и спокойствие, каквито не изпитваше. Долавяше болката в гласа му, а когато той рязко скочи от стола, на който седеше, Сара проумя истинските размери на удара, който току-що му бе нанесла. — Обявите все още не са публикувани, но бащите ни са планирали всичко.
Той започна да крачи около статуята, потънал в мълчание.
— Това е решено отдавна, разбираш ли? Ние бяхме още почти бебета, когато те започнаха да обсъждат намеренията си не само да слеят имената си, но и да обединят земите си. Мислех, че съм ти споменала за това. — Тя нервно размаха ветрилото си. Прекрасно знаеше, че не му бе говорила за брачните си планове и за миг бе завладяна от мъчително чувство на вина към този млад мъж, който страдаше заради нея.
Той се отпусна на тревата, а масата остана между двама им.
— Не, изобщо не е ставало дума за това.
Сара продължи да говори. И двамата имаха нужда от време.
— Джефри ме водеше за ръка, когато бях толкова мъничка, че едва вървях. Казвали са ми, че лудориите ни нямали край. Бяхме неразделни приятели. Но после той стана на девет години и намрази всичко, което бе в женски род.
Чуваше как Нейт къса стръкове трева.
— Знаеш ли, спомням си дори деня, в който той престана да си играе с мен. Беше ми обещал да направи книжни лодки, за да можем да ги пуснем в потока, който минава край владенията на бащите ни. На път за дома срещнал банда момчета от селото. Когато разбрали накъде се е запътил, те го засипали с подигравки. Казали му, че прахосва време и хартия, за да прави лодки за някакво си момиче, което не може дори да ги види. Знаели, че той постоянно ме държи за ръка, за да ми посочва пътя, и започнали да му се присмиват. А това е много мъчително за всяко момче на неговата възраст. В края на краищата той останал при момчетата и заедно пуснали лодките в потока. На следващия ден го поканили да отиде с тях на лов за зайци, после — на риболов, и от този ден нататък се виждахме съвсем рядко.
Нейт започна още по-яростно да скубе тревата.
— Защо искаш да се омъжиш за този подъл човек, който се е отнесъл толкова зле с теб! — В думите му имаше не само гняв, но и презрение.
— О, Нейт — тихичко рече Сара. Искаше й се да можеше да повярва в собствените си думи. — Това беше преди много години. Бяхме деца. Сигурна съм, че Джефри е възмъжал и се е променил оттогава. — Тя се наведе напред и му довери: — Знаеш ли, така и не се научих да правя книжни лодчици.
— Наистина ли? — дрезгаво попита Нейт. Беше дълбоко наранен, но вече не скубеше ливадата. — Толкова е просто — присмя й се той. — Детска работа.
— О! — тъжно изрече тя.
Отново долови шум на скубане на трева, макар и малко по-бавно този път. Двамата останаха по местата си, нещастни и безмълвни, а мълчанието им се проточи безкрайно дълго.
Долови приближаването на някого по алеята само миг преди копринено-мекият глас на Хоукс да наруши тишината.
— Тънката, гланцирана хартия е най-подходяща, но обикновената хартия и банкнотите също стават.
— Хоукс! — възкликна Нейт и рязко се изправи. На Сара също й се прииска да скочи като него. Развълнуваното й сърце се изпълни с облекчение.
Той беше тук! Не бе заминал извън града, както я бе информирала майка му. Мъжът, който бе завладял сърцето и ума й както с обвиненията, така и с целувките си, сега беше тук и й говореше!
— Милорд, говорите като истински майстор на хартиени лодчици — рече тя със свито гърло. Имаше много неща, които искаше да каже на този мъж, но нито едно от тях не бе свързано с майсторенето на лодки от хартия.
— Когато бях малък, Хоукс правеше най-устойчивите и издръжливи лодки, за които едно момче може да мечтае, нали, Хоукс? — храбро рече Нейт.