— Непременно го направи, но най-напред трябва да се отървеш от Кесълфорд. Помисли си за скандала, който ще избухне, ако истината излезе наяве. Дявол да го вземе! А сега се върни за чая, Линди, защото графът със сигурност ще ни помисли за двама селяндури, напълно лишени от светски маниери.
— Присъедини се към нас — примоли се лорд Линдъл. — Не съм в състояние да се изправя отново пред този човек.
— За чай? С тези ботуши? — Гарви изсумтя. — По-добре е да откажа. Измисли някакво извинение. Ще намина по-късно, след като той си тръгне, за да решим какво ще правим.
Хоукс остави вратата леко открехната, пренесе подноса с чая, сам наля в две чаши от димящата кафеникава течност, седна на мястото си, подпря брадичка на ръката си и се загледа в портрета на Сара. Как бе възможно този Гарви да е толкова глупав и коравосърдечен, че да постави името и репутацията на Сара в опасност, да я дамгоса завинаги като отхвърлена годеница?
— Как пиете чая си, сър? — спокойно попита той, когато лорд Линдъл влезе през вратата. — Чист, или го предпочитате с нещо по-силно?
— Малко коняк ще ми дойде добре.
Докато подаваше чашата, в която щедро бе досипал коняк, на разстроения си домакин, в ръцете на когото порцеланът нервно потропваше, Хоукс се почувства длъжен да заяви с приятен, безгрижен маниер:
— Тя не го обича и вие знаете това.
— Какво? — Лорд Линдъл отново насочи цялото си внимание към госта си, осенен от внезапно прозрение.
— Джефри Гарви. Тя не го обича.
В последвалото възклицание на лорд Линдъл се долавяше приглушен ужас.
— Вие знаете?
Хоукс сви рамене сякаш не се бе случило нищо кой знае колко важно.
— Може би ще е по-добре, ако изчакам да прочетете писмото на дъщеря си.
Лорд Линдъл премигна, сякаш бе получил силен и неочакван удар, свали очилата от челото си и започна да чете. Когато свърши, цветът на лицето му бе започнал да се възвръща.
— Това празненство… — Изгледа го проницателно. — Ваша ли е идеята?
Хоукс кимна.
— Разбирам какво имате предвид.
— — Чудесно. Значи ли това, че ще дойдете? Двамата заедно ще можем да потушим скандала още преди да е избухнал.
Лорд Линдъл кимна енергично.
— Нищо не би могло да ме спре!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Някой почука на вратата на библиотеката в Брантли. Раздразнен, Хоукс вдигна глава от документите, които четеше. Не обичаше да го безпокоят когато се занимава с бизнес, а в този момент той проучваше състоянието на Брантли хол, ръководено през последните четири месеца от надзирателя, Том Криър. Това бе работа, която отнемаше нормално няколко дни, но този път Хоукс искаше да я свърши за един следобед и затова се гневеше срещу всяко прекъсване на заниманията му. Беше твърдо решен още на следващата сутрин да се върне при Сара Линдъл.
— Влез! — гласът му издаваше яда и раздразнението му.
Джаспър Нибз се оказа човекът, осмелил се да го безпокои.
— Имаме посетител, сър — рече икономът. Лицето му беше безизразно, тонът — учтив.
Хоукс се намръщи.
— Казах ти съвсем ясно и категорично, че не приемам посетители, Нибз.
— Точно така, сър. Дамата обаче настоява да ви види, милорд. Просто не мога да я отпратя.
— Дама! — Хоукс остави молива си.
Жената седеше с гръб към вратата на всекидневната, а лицето й бе скрито в гънките на тъмната й пелерина с голяма качулка. В един безумно кратък миг Хоукс се осмели да си помисли, че това може би е Сара, която не е могла да понесе сама разочарованието от измамата на годеника й.
— Мадам?
Жената, която се обърна да го погледне, бе Силвия дьо Вал. Лицето й бе замръзнало в маска на високомерие и надменност. Жената, която навремето се бе присмяла на любовта му, все още бе изключително красива. Изражението на лицето й бе решително, но този път в очите й не се четеше нито презрение, нито враждебност. През изминалите повече от пет години двамата се срещаха едва за втори път и докато я гледаше, Хоукс имаше усещането, че пред него стои напълно непозната жена. Мъдрите, поумнели, изпълнени с нетърпение очи, които го гледаха, без да мигат, и красивата, но горчиво стисната уста, бяха напълно различни от очите и устните на онова безгрижно момиче, което бе запленило сърцето му.
Неведнъж си бе представял този ден — деня, в който ще застанат един срещу друг, избавили се от присъствието на барона. И ето че този ден бе дошъл, но чувствата му бяха съвършено различни от онова, което бе очаквал.
— Ти си се променил — рече тя. — Очаквах, че ще ме накараш поне да почакам известно време, за да си платя за ненавременното посещение.
— Това би било твърде зверско отношение — саркастично заяви той. — В момента единственият човек, който трябва да ме чака, е управителят на имението ми.