Хоукс се намръщи още повече, осъзнал за пореден път, че пред него сякаш стои напълно непозната жена.
— Силвия, винаги съм се чудел защо не пожела да опровергаеш слуховете, че съм се възползвал от теб, които започнаха да се разпространяват само ден преди сватбата ти…
Вдовицата се размърда с явно неудобство, усетила върху лицето си настойчивия му поглед.
— Аз… аз ужасно съжалявам за това, Хоукс, но виждаш ли… по онова време тези клюки напълно съответстваха на намеренията ми. Не мога да ти кажа защо, но мога да те уверя, че не съм имала за цел да съсипвам доброто ти име. — В гласа й се долавяше поражение. — Може би сгреших като дойдох тук.
— Може да си сгрешила, а може и да не си. — Острият му, напрегнат поглед сякаш я прониза. — Кажи ми само едно нещо, Силвия. Беше ли щастлива с барона?
Тя потръпна сякаш бе изпитала физическа болка от думите му, а после заговори с такава ярост, че гласът й се разтрепери.
— Нито за миг, Хоукс. Изобщо не предполагах колко коварен и вероломен може да бъде той. Не зная дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че зад бляскавата изтънченост на барона се криеше истинско чудовище. Съпругът ми беше човек, който съсипваше живота на всеки, до когото се доближеше. Аз обаче не му позволих да опропасти моя, докато беше жив. А сега, когато е мъртъв, нямам никакво намерение да позволя делата му да продължат да ме измъчват.
Хоукс се поклони учтиво.
— Не мога да възразя срещу подобни чувства. Ако е по силите ми да ти помогна, Силви, ще го направя.
След по-малко от четвърт час Хоукс помогна на Силвия да се качи в каретата си, като продължаваше да се чуди на факта, че не изпитва към нея чувствата, които бе очаквал да лумнат отново след подновяване на приятелството им. Дори и в този момент, когато държеше ръката й в своята, той осъзна, че изпитва единствено желанието да помогне на човек, който навремето му е бил много скъп. За миг остана озадачен и изненадан от прозрението, че не изпитва никакво чувство на загуба. В този момент Хоукс случайно погледна нагоре по пътя. Яхнал един запенен и изпотен от препускането дорест кон, към него се носеше познатият му вече лорд Едуард Линдъл.
В този миг, обхванат от ужас, че нещо страшно може да се е случило със Сара по време на отсъствието му, Хоукс осъзна, че желанията му са изключително ясни и определени, изцяло насочени към един-единствен човек, и в тях няма място за Силвия. В мислите и сърцето му имаше само една жена — скъпата, сляпата, красивата Сара.
Тъй като алеята бе прекалено тясна и на нея не можеха да се разминат каретата на баронесата и ездачът, Хоукс мълчаливо изчака пристигането на втория му неочакван гост.
— Милорд? — извика той когато старият човек се приближи достатъчно близо, за да го чуе. — Нещо не е наред ли?
— Да. — Думата отекна в пространството между тях. Хоукс усети, че го залива леденостудена вълна на страх, изпоти се така, както и в оня ден, в който баща му бе починал от апоплектичен удар. Почувства остра болка в гърдите.
— Сара? — извика той.
— Сара е добре.
Баронесата, която местеше поглед от единия към другия, сякаш наблюдаваше игра на топка, не каза нищо, но интересът, появил се в очите й, бе повече от красноречив.
Осъзнал твърде късно, че загрижеността, която проявяваше, разкрива твърде много от чувствата му, Хоукс побърза да поздрави бащата на Сара и да запознае гостите си.
Колкото и да бе странно, те никога не се бяха срещали преди. В продължение на един дълъг миг се гледаха с тъжно, изпълнено с разбиране любопитство. Ситуацията изведнъж се оказа прекалено сложна и объркана. Как можеше, без да се смути, да представи жената, за която бе искал да се ожени навремето, на мъжа, чиято съпруга е била опозорена от покойния съпруг на същата тази жена?
Баронесата реши проблема, като се показа от прозореца на каретата и се усмихна едва-едва.
— Линдъл, нали? Моят съпруг е наранил много хора, сър, но мисля, че нито един не е бил по-оскърбен от вас. Аз не мога да поправя злините, причинени от барона, и се надявам, че няма да ме държите отговорна за тях.
Гласът на лорд Линдъл беше тъжен и напрегнат. Изглеждаше нервен и, широко отворил очи, приличаше на човек, който току-що бе извършил непростим гаф.
— Не тая никакви лоши чувства към вас, мадам, но дойдох неканен и очевидно съм избрал най-неподходящия момент. Нямах представа, че имате гости, милорд. Може би ще е по-удобно, ако се отбия някой друг път.