Той сковано се поклони на баронесата и щеше да обърне назад изпотения си кон, ако Хоукс, който остана с неприятното впечатление, че бащата на Сара вярва, че се бе сблъскал не само със собственото си нещастно минало, но бе прекъснал и една романтична среща, не го бе спрял.
— Не вършете глупости, сър. За всички е ясно, че всеки момент ще паднете от гърба на това нещастно, преуморено животно, което яздите.
Баронесата наблюдаваше двамата мъже, а погледът й подсказваше, че тя чудесно разбира разговора им, долавя нюансите на казаното, досеща се за неизреченото.
— Аз тъкмо си тръгвах, сър. — Тя побърза да се присъедини към Хоукс в усилията му да убеди лорд Линдъл. — Хоукс и аз разговаряхме за коне. Имам намерение да продам някои от конюшните си, а той бе изключително любезен да се съгласи да свърши тази работа вместо мен. — Тя огледа уморения кон на Линдъл с явно неодобрение. — Може би ще проявите интерес, сър? Ако е така, обадете се на Кесълфорд. Той ще гарантира за достойнствата на животните ми. Нали, Хоукс?
Хоукс кимна, а Силвия се прибра в каретата си и рече на раздяла:
— Запознах се с дъщеря ви, сър. На едно градинско увеселение. Тя е прекрасна. Скромна, сдържана млада дама с безупречни маниери.
Лорд Линдъл кимна.
— По нищо не прилича на майка си. — Гласът му беше тих, лишен от всякаква злоба.
Силвия сви рамене.
— Не мога да преценя. Никога не съм имала удоволствието да познавам лейди Линдъл. — Кимна на Хоукс, което означаваше, че той може да даде знак на кочияша да тръгва.
Двамата мъже изпратиха с поглед каретата, която бавно излезе през портата. Лорд Линдъл се сепна от изненада, когато Хоукс заговори отново.
— Имате ли желание да купите някой от конете й, сър? Никога не съм виждал по-тъжна гледка от този изморен кон. Слезте долу — подкани го той. — Ще се погрижим това бедно животно да бъде нахранено и почистено, докато вие ми погостувате за чаша портвайн.
— Не съм дошъл, за да пия портвайн, милорд — непреклонно изрече лорд Линдъл. — Дойдох да ви информирам, че Джефри Гарви отказва да отиде в Лондон.
Хоукс рязко вдигна глава.
— Отказва?
Бащата на Сара кимна с мрачно изражение.
— Казва, че ще се почувства много унизен. Срещата с нея го смущава и плаши. — Той се намръщи и още веднъж погледна към отдалечаващата се карета. — Глупости! Той изобщо не може да си представи до каква степен може да бъде унизен и съсипан някой мъж.
Хоукс присви очи, а когато заговори, гласът му прозвуча твърде сериозно.
— Ще се погрижим за това, милорд.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Сара преживяваше много болезнено възможността скоро да се превърне в обект на състрадание и присмех от страна на новите й приятели и познати.
Въпреки че бе паднала духом, тя не можеше да допусне околните да я виждат нещастна и унила и затова се впусна в трескава дейност. Планираше празненството си и едновременно с това приемаше повечето от отправените й покани, като се съобразяваше единствено със свободното си време и с търпението на Лидия. Вечеринки и балове, соарета и обеди, концерти и пиеси — всички получаваха по малко от вниманието й. Усмивката не слизаше от устните й, крепеше я единствено мисълта, че Хоукс скоро ще се върне и ще й донесе някакви новини. Никой от хората около нея не се и досещаше за страданията, които я измъчваха.
Едва късно нощем, пъхната под чаршафите и стиснала пухената възглавница, тя се отдаваше на размишления за бъдещето, опитвайки се да предвиди възможните алтернативи. Точно по време на тези размишления, Сара се люшкаше от величествените висини на надеждата до черните бездни на отчаянието.
Освободена от задължението да се омъжи за Джефри, Сара вече спокойно можеше да си представя едно съвършено различно бъдеще — въодушевяващо и плашещо едновременно. Даваше си сметка, че може да завърши дните си като самотна стара мома. И в същото време, Сара просто не можеше да се примири с подобна безнадеждност. Хоукс й бе казал, че братовчед му възнамерява да поиска ръката й. Бракът с него обаче не й се струваше много по-приятен, сравнен с тъжната перспектива на безбрачието. Сара притискаше възглавницата към гърдите си, въображението й превръщаше тази торба, пълна с гъши пух, в неясна фигура, която тя страстно прегръщаше до самозабрава. Човекът-възглавница й носеше утеха. Само че не Красавеца, а Звяра си представяше тя, докато прегръщаше бездушния предмет.
Глупост ли беше от нейна страна да мечтае за подобно чудо, лудост ли бе да си представя бъдещето си с лорд Ашли Хоукс Кесълфорд, граф на Хенли? Сара се молеше мечтите й да се сбъднат, още по-отчаяно притискаше възглавницата към гърдите си и се унасяше в неспокоен сън, който нито отморяваше, нито освежаваше.