Първото нещо, което си помисли Хоукс, когато я потърси веднага след завръщането си, бе, че Сара Линдъл никога преди не бе изглеждала толкова изтощена.
Завари я да се упражнява на клавесина в огромната музикална стая на майка му и още преди да влезе през вратата, разбра, че музиката не се лее с обичайната за Сара безпогрешна сигурност и увереност. Грешните ноти, забавянето на по-трудните пасажи говореха красноречиво за опънатите й до скъсване нерви.
Тя наклони глава, когато той влезе в стаята, и отпусна ръце върху клавишите, създавайки какофония от звуци.
— Вие се върнахте! — възкликна тя с неприкрита радост, скочи от мястото си и сигурно щеше да се хвърли в прегръдките му, ако той не я бе възпрял.
Хоукс чувстваше, че няма право да я прегръща, не, и докато обещанието, което бе дал на Стюарт, се издигаше като невидима бариера между тях двамата. Дадената дума, спазването на която според него бе мярка за нравственост и почтеност, го отдалечаваше от нея. Щеше да се чувства унизен и посрамен, ако прекрачеше думата си, щеше да се приравни с Брет Престън и Джефри Гарви, които бяха направили точно това.
Когато заговори, гласът му прозвуча съвсем официално.
— Както ви бях обещал, госпожице Линдъл, се връщам навреме за вашето празненство и ви нося вести от баща ви, който също обеща да присъства.
Официалният му тон възпря устрема, с който се бе втурнала към него.
— Думите ви ми носят успокоение — несигурно изрече тя и отново се отпусна на мястото си. — Това чакане ме изнерви. Как е татко?
— Добре е. Изпраща ви много поздрави и едно писмо.
— Ще ми го прочетете ли?
Той се настани до нея и със задоволство забеляза, че тя не се опита да се отдръпне от него. Напротив! Изглеждаше доволна, че има възможност да седи рамо до рамо с него, да усеща топлината на тялото му. Ръкавът му леко докосна нейния и той си помисли, че въпреки обещанието към Стюарт, част от него все пак се осмеляваше да пристъпи дадената дума и да се докосне до нея, въпреки благородните му намерения.
— Моя любима Сара… — започна той и спря. За пръв път произнасяше малкото й име, за пръв път можеше спокойно, с нейно позволение, да я нарече любима. Хоукс не можа да се сдържи и се обърна да я погледне. Искаше да разбере дали и тя бе толкова развълнувана от тези две простички думи.
Поруменялото й лице и неспокойното помръдване на ръцете й в скута й, изпълниха Хоукс със странно приповдигнато чувство на възторг и безтегловност. Не искаше да се раздели с това усещане и повтори обръщението още веднъж, и този път думите сякаш извираха от дълбините на сърцето му.
— Моя любима Сара…
Тя веднага долови разликата. Той я видя как рязко вдигна глава, сякаш за да отрече онова, което не бе убягнало от ушите й, и отдръпна топлото си рамо.
Той продължи да чете с глас, лишен от всякакви емоции. Спокойният му тон в никакъв случай не издаваше бурята, която бушуваше в душата му. Докато четеше, Хоукс често местеше поглед от белия лист в ръката си, към издайническите разкрития на изразителното й лице.
Писмото бе изпълнено най-вече с притесненията и тревогите на лорд Линдъл, свързани с щастието и благополучието на дъщеря му. Той споменаваше за намерението си да присъства на тържеството й и завършваше с израз на бащинската си любов и привързаност, което пък осигури на Хоукс още една възможност да се обърне към Сара с думи на искрена обич, която, от уважение към братовчед си, бе погребал дълбоко в сърцето си.
Когато свърши с четенето, в стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника в ъгъла. Сара въздъхна, прокара пръсти по клавишите на клавесина и неволно докосна ръката му.
— Единственото чувство, което изпитвам, като си помисля за това празненство, е ужас — тихо промълви тя.
Забравил за момент обещанията, Хоукс вдигна ръката й от клавишите и преплете пръсти в нейните. Тя срамежливо издърпа ръката си и опипа лепенката, залепена върху кокалчетата на ръката му.
— Наранен ли сте, милорд?
— Да, мила моя, душата ми е наранена, защото вие сякаш изобщо не се интересувате от стремежа ми да ви успокоя.
Тя се разсмя — а той целеше точно това — и внимателно опипа превръзката.
— Раната не е фатална, надявам се?
— Не, мила моя, не е фатална.
Леко докосна лицето й с ръка и я целуна по средата на челото. Тя се изчерви силно, но не се отдръпна и го зашемети от изненада когато го хвана за ревера, наведе глава и за миг се сгуши на рамото му.
— Липсваха ми вашите шеги, милорд — прошепна тя, допряла устни до гърдите му, сякаш се опитваше да разбере до колко сериозно е решението му да не я взима в прегръдките си. — Радвам се, че се върнахте — въздъхна тя. — Не мисля, че щях да успея да се справя с всички неприятности сама.