— Е, тогава… — Сюзън въздъхна. — Намират си друг, миличка. Нищо друго не могат да направят.
— Нищо друго — бавно повтори Сара.
— Точно така. Това се е случвало с много хора преди теб, миличка, и всички те са продължили напред, доволни от направения компромис.
Сара насапуниса пламналите си бузи, припомнила си мига, в който — както би се изразил самият Звяр — бе погалила лицето му. Сърцето й заблъска като обезумяло при спомена за това. Сега, когато познаваше силата на любовта, всяко друго решение за бъдещето й би било просто един компромис.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Когато на следващата сутрин Хоукс и адвокатът му се срещнаха с баронеса дьо Вал, за да подпишат документите за продажбата на дорестия кон и да занесат сметката на бащата на Сара в хотела му, Хоукс установи, че не може да отклони мислите и надеждите си от Сара.
Стюарт все още не бе направил предложението си. Това поне бе сигурно. Присъствието на Джефри Гарви на празненството го лиши от възможността да й разкрие любовта си. Хоукс намираше повод за надежди в това забавяне, но пред вратата на лорд Линдъл ги посрещна не друг, а братовчед му, който тъкмо излизаше, стиснал шапката и бастуна си в ръка.
Стюарт бе не по-малко изненадан от срещата. Устата му увисна от изумление и той изпусна бастуна си с дръжка от кехлибар, застанал лице в лице със Силвия, която вървеше, хванала Хоукс под ръка. Бастунът се удари във вратата, през която Стюарт току-що бе излязъл и се търкулна в краката на Силвия. Стюарт премигна и се наведе да го вземе. Точно в тази поза, коленичил в краката на баронесата, го видя бащата на Сара, който надникна през вратата, за да види какво става.
Лорд Линдъл се засмя.
— Вече си на колене, а, момче? — Намигна на Стюарт сякаш двамата споделяха някаква тяхна си тайна шега. — Ентусиазмът ти е похвален, но зрението ти май ти изневерява.
Стюарт, който винаги успяваше да запази самообладание, се усмихна несигурно.
— Само се упражнявам, милорд — рече той. Хоукс имаше чувството, че сърцето му спира да бие.
Мигновено разбра какво става. Стюарт, както винаги, бе направил възможно най-умния ход. Бе дошъл да поиска ръката на Сара от баща й.
— Упражняваш се? — повтори Хоукс. Искаше му се да прати братовчед си по дяволите. — А аз си помислих, че възнамеряваш да молиш за прошка, Стю.
Стюарт се изправи. Лицето му бе зачервено, самообладанието — поразклатено, но бастунът вече бе в ръцете му. Той смутено погледна баронесата.
— Няма за какво да моля. И никога не съм го правил.
Лорд Линдъл се разсмя.
— Има и други неща, които се извършват на колене, нали, лейди дьо Вал? — Той намигна на баронесата.
Силвия кимна, а по устните й заигра странна, изпълнена с копнеж усмивка.
— Най-различни неща — съгласи се тя. — Дори и измолването на прошка.
Хоукс си помисли, че Стюарт изглежда твърде разстроен от думите й, но лорд Линдъл не му позволи да каже каквото и да било, защото веднага заговори с баронесата.
— Ще подпишем ли днес документите за дорестия кон, милейди?
Силвия кимна, отклони поглед от Стюарт и последните надежди на Хоукс рухнаха. В един момент му се бе сторило, че въздухът между Силвия и Стюарт е зареден с напрежение, които би му осигурило известни възможности.
Силвия изглежда също бе почувствала наелектризираното напрежение помежду им, защото сякаш нямаше желание да прекрати разговора им.
— Стюарт? — Сякаш току-що й бе хрумнало нещо.
— Да? — В изражението на Стюарт не се забелязваше особена надежда.
— Силвия изглеждаше решена да го омае с усмивката си.
— Случайно не си ли търсиш кон? Имаш ли нещо против да дойдеш днес след обяд и да хвърлиш един поглед на животните, които съм обявила за продан?
— Страхотна идея — възкликна лорд Линдъл, потупа Стюарт по гърба и, без да предполага какъв ужас се надига в гърдите на онези, които го слушаха, погледна Стюарт със закачлив поглед и настоя: — Но сега не бива да те задържаме, нали, момче?
Сара не би имала нищо против забавянето на Стюарт. Тя седеше в беседката на лейди Кесълфорд, ръцете й се плъзгаха по възхитителните страници на книгата на Валентин Оюи за слепи, а умът й бе изцяло зает с мисли за любовта. Беше толкова потънала в размишленията си, че когато долови първите звуци от приближаването на някой, обут с ботуши, сърцето й подскочи в радостно очакване. Сигурно Хоукс се бе върнал в това специално кътче на рози и сенки, привлечен от силните чувства и непрекъснатите й мисли за него.
Но не беше Хоукс. Ботушите имаха пискюли, а от новодошлия се носеше аромат на сандалово дърво. Стюарт се приближи и заговори.