— Не пожела да ми каже — веждите на Хоукс незабележимо подскочиха нагоре, — но си позволи да обвини Нотли, че досаждал на по-младите работници в конюшнята. Каза, че трябвало да го предупреди да стои настрана, след като го чул да им предлага възнаграждения, надвишаващи заплатата им.
— Не са необходими много пари, за да се надвиши заплатата на един коняр — изтъкна Стюарт. — И какво се е надявал да получи срещу тези пари?
Хоукс презрително сви устни.
— Услуги, за които ми е отвратително да говоря.
— Боже, Боже… — промърмори Стюарт. — Нямах представа за това! Но сега, когато баронът е мъртъв, как би могъл Силвестър да използва тази информация срещу Силвия?
— Познаваш семейство Хъптън. Те вярваха, че Ото е съвършен. Иначе никога не биха позволили на Силвия да се омъжи за него. Те се гордеят много повече с потеклото си, отколкото с богатството си.
Стюарт се намръщи.
— Никой няма да повярва в клюките на Силвестър.
— Напротив, ще му повярват. Всички повярваха, че съм прелъстил Силвия, макар това да си беше чиста измислица. Ще повярват и на това, особено пък ако бъде публикувано с всички пикантни подробности. Стюарт изведнъж проумя всичко.
— Черните тефтери?
Хоукс кимна.
— Черните тефтери.
— Значи става дума за изнудване. Силвестър възнамерява да цеди Силвия докато й вземе и последните пари. — Стюарт сниши глас. — А ние можем само да гадаем какви пороци заслужават едно толкова скъпо купено мълчание. — Сините му очи се присвиха. — Може би няма да е зле, ако се опитаме да се доберем до тези дневници.
Нямаха време за повече разговори. Силвия дьо Вал, яхнала един сив, чистокръвен жребец, влетя в конюшнята, последвана от Силвестър Нотли — дългокрак паяк, преследващ муха — който яздеше един болен на вид кон с хлътнал гръб, който, според Хоукс, сигурно е бил взет под наем. Баронът никога не би позволил на подобно ужасно животно да се доближи и да яде от сеното на съвършените му расови коне. Нотли и конят му бяха запъхтени, сякаш и двамата не бяха свикнали с големи натоварвания, и ако умората донякъде обясняваше пяната, избила по устата на животното, Хоукс не мислеше, че тя има нещо общо с изумлението, което се изписа на лицето на Силвестър като зърна Стюарт. Силвия, за разлика от него, изглеждаше красива и невъзмутима. Тя пришпори жребеца, който бързо прекоси двора. Облечена бе в прилепнал, черен костюм за езда от кадифе, а край врата й имаше бяло дантелено жабо, което леко освежаваше строгия костюм. Широката й пола падаше почти до земята и се диплеше край стомаха на коня като вълните, образували се след клипер в спокойно море.
Силвия поздрави Стюарт с ослепителна усмивка.
— Наистина ли възнамерявате да си купите някой от конете ми, господин Кесълфорд? — попита тя. — Да извикам ли някое от момчетата да ви разведе наоколо?
— Мисля, че този тук ще свърши работа, мадам. — Монокълът на Стюарт бе насочен към Силвестър, а не към коня, но когато Нотли най-после успя да затвори зиналата си уста и възмутено да си поеме дъх през тънкия си като игла нос, Стюарт отново насочи вниманието си към конете. — Не мога да повярвам, че сте готова да се разделите с тях.
Очите на Силвия заблестяха. В дълбините им се таеше поглед, предназначен само за Стюарт. Сърдечен поглед на прикрито веселие, защото Силвия познаваше Стюарт твърде добре и можеше да оцени изтънчената подигравка над придружителя й.
Силвестър, който, подобно на Хоукс, ги наблюдаваше с напрегнато внимание, измъкна от джоба си вечния тефтер и малък молив.
— Има моменти, в които човек трябва да се раздели дори и с онова, което обича, господин Кесълфорд — натъртено изрече Силвия, сякаш всяка казана дума имаше съдбоносно значение.
Хоукс присви очи, когато Нотли наплюнчи молива си и започна да драска нещо в черния си тефтер.
— Трябва ли човек да се откаже от щастието, само за да изплати някакви дългове? — Стюарт сякаш се опитваше да я предизвика. Хоукс реши, че разговорът им засягаше нещо далеч по-важно от продажбата на един кон.
— Дълговете трябва да се плащат — твърдо заяви Силвия, но изявлението й, кой знае защо, прозвуча като извинение. Хоукс изведнъж осъзна с безпощадна яснота, че тия двамата говореха за отдавна платени дългове, дългове, които трагично бяха променили живота им. Дълговете бяха единствената причина, поради която Силвия се бе омъжила за дьо Вал. Бе пожертвала щастието и любовта си към Стюарт, за да изплати дълговете на семейството си. Имаше много жени в Лондон, а те се увеличаваха всеки Сезон, който мечтаеха, и които бяха добре подготвени да направят онова, което Силвия бе постигнала в живота си. А сега тя изглеждаше готова да се откаже от всичко, само и само да избегне скандала.