— О, Боже, аз се изпуснах и наруших обещанието, което му бях дала. Той много държеше подаръкът да остане анонимен. Макар че изобщо не разбирам защо някой мъж, известен като Звяра, ще желае да скрие една толкова благородна постъпка.
Сара не каза нищо, но бе съгласна с Лидия. Защо му е трябвало на Хоукс да запази подаръка в тайна, освен ако — тъгата й стана още по-силна при тая внезапна мисъл — не е искал тя да остане с погрешно впечатление относно истинските му намерения.
— В такъв случай, ще се омъжиш за него? — попита бащата на Сара, докато пътуваха към дома на семейство Биъл, където бяха поканени на вечеря.
Сара не го слушаше. Мислеше си за перспективата да стане жена на Красавеца, а Звяра да стане член от новото й семейство. Подобно бъдеще й се струваше непоносимо. Чувствата й щяха да бъдат дълбоко наранени. Щеше да й бъде невъзможно да избягва срещите с Хоукс, а всяка такава среща щеше да е твърде болезнена.
Баща й докосна ръката й.
— Е, ще го вземеш ли?
— Какво? — Сара се изтръгна от мрачните си мисли.
— Кесълфорд. Как ще отговориш на предложението му?
— Кесълфорд? — повтори тя, объркана за момент. — О, имаш предвид Стюарт.
— Няма да ти преча, ако решиш да се омъжиш за него. Изглежда ми приятен младеж. Той очевидно е решен да се погрижи за щастието ти във всяко едно отношение. Не бих казал, че ми харесва начинът, по който съвсем наскоро се е сдобил с богатството си, но не мога да го виня за готовността му да похарчи всичко, за да ти осигури спокойствие и удобства. Бях искрено изненадан, когато Стюарт ми разкри намерението си да купи Брантли.
— Брантли? — Гласът на Сара прозвуча твърде високо дори и в собствените й уши. Тя побърза да го сниши. — Сигурен ли си, че смята да го направи?
— Той самият ми го каза. Братовчед му възнамерява да му прехвърли имението като сватбен подарък. А на мен много ми харесва мисълта, че ще живееш толкова близо до Линдъл хол.
— На сватбения ми ден? — задъхано повтори Сара. Надеждите й, които бяха започнали да се съживяват, помръкнаха отново. Изглежда, че Хоукс напълно одобряваше намеренията на братовчед си.
Баща й продължи да говори сякаш въпросът бе вече решен.
— Иска ми се да си много щастлива.
Сара въздъхна, а на устните й се появи изпълнена с копнеж усмивка.
— Аз все още не съм казала да, татко — тихо му напомни тя.
Баща й я погледна и попита грубо:
— Но ти ще кажеш да, нали?
Сара разтри челото си между веждите. Отново започваше да я боли глава.
— Все още не съм решила.
Баща й я потупа по ръката, сякаш тя беше дете и той най-добре знаеше кое е добро за нея.
— Е, госпожице, не се мотай прекалено дълго, защото не само че е възможно да станеш обект на хорските клюки, ами може да си останеш и стара мома. Един млад мъж с обноските и външния вид на Кесълфорд ще си намери друга млада дама веднага, щом вече е решил да се жени.
— Да, сигурна съм, че си прав — промърмори Сара, а всъщност си мислеше, че е готова да се омъжи само за един-единствен Кесълфорд.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Когато Сара и баща й пристигнаха пред къщата на лорд и лейди Биъл, главата на Сара вече пулсираше от непоносима болка. Тя не можеше да спре да мисли за обещанието си да отговори на предложението на Стюарт на следващата сутрин. Дали бъдещето, което й предлагаше известни контакти с Хоукс, като съпруга на братовчед му, бе за предпочитане пред перспективата да не го види никога повече? Смяташе, че не е така, но все пак не бе съвсем сигурна.
Двамата с лорд Линдъл бяха въведени в гостната, където другите гости чакаха да бъдат поканени за вечерята. Сара тихичко помоли баща си:
— Моля те, бъди така добър и ми намери някое по-уединено място, за да се погрижа за главоболието си. Изобщо не се чувствам добре и няма да съм много приятен събеседник.
Той послушно я заведе до един от трите еркерни прозореца с места за сядане и излезе, за да потърси някакъв лек за главоболието й. Човекът, който се върна с лекарството, обаче не беше баща й. Сара разбра, че е Хоукс още преди да е проговорил и го погледна така, сякаш внезапно се бе изправила пред непредвидена заплаха. Той наистина беше опасен — особено за сърцето и главата й, които започнаха да пулсират в отчайващо болезнен синхрон.
— Как сте, мила моя? Баща ви ми каза, че имате главоболие.
Гласът му беше толкова нежен, в думите му се долавяше такава искрена загриженост, че Сара едва не избухна в сълзи. В този момент копнееше единствено да подпре измъчената си глава на рамото му и да му обясни през сълзи колко ужасно се бяха объркали най-съкровените й мечти и желания. Искаше й се да можеше да му каже всичко — че не може да престане да мисли за него, че гласът му постоянно отеква в ушите й. Искаше й се да му разкаже как ръцете й пламват при всеки допир с него, а сетивата й сякаш полудяват, когато той е наблизо. Искаше той да знае как се ослушва за стъпките му, за гласа му, за смеха му. Искаше той да проумее, че е виновникът за пулсиращата болка в главата й, за страданията на сърцето й, за сълзите по възглавницата й. Здравият й разум, обаче, и новопоявилите се съмнения относно одобрението, с което той бе посрещнал намеренията на Стюарт, както и подозренията й, свързани с чувствата му към баронесата, я възпряха.