— Не се чувствам много добре, милорд — успя да каже тя, без да изгуби самообладанието си.
— Може би това ще ви помогне — меко рече той и постави в ръцете й флакон амониев карбонат и чаша вода.
Тя отпи от лекарството, като през цялото време се молеше той да се махне и да я остави сама със страданието й, защото присъствието му само засилваше болката в главата й.
— Да не би да сте разстроена от нещо? — Той коленичи до нея. Движението му разлюля леко полата й, така както въпросът му и самото му присъствие раздвижиха отчаянието дълбоко в душата й.
— Много любезно от ваша страна, че се интересувате от състоянието ми — рече тя, а думите изведнъж заседнаха в гърлото й, защото на Сара изведнъж й хрумна, че любезността е в основата на всичко, което графът бе направил за нея. От учтивост я бе поканил да танцуват, учтивостта го бе подтикнала да й помогне да се изкачи по стълбата в Свети Павел, израз на учтивост бе и анонимният му жест да й подари книгата за слепи. От учтивост й помогна да предотвратят клюките, които щяха да последват след измяната на Гарви. Всичко бе любезност. Само любезна учтивост. А тя е била сляпа. Взела е учтивостта за любов. Учтивост и една целувка под слънцето в розовата градина.
Думите, които й бе рецитирал в Галерията на шепота, изникнаха в паметта й. Не е истинска любов оная, която се променя, срещнала отпор. Истина бе. Любовта, която изпитваше към него, оставаше непроменена, макар тя вече да знаеше, че той се отнася към нея с учтивостта, която дължи на една евентуална бъдеща роднина. Никога преди не бе смятала, че съдбата може да бъде толкова жестока. Дълбочината на чувствата й, които не срещаха взаимност, й се струваше твърде жестоко наказание — истински ад, който бе сътворила сама. Почти й се искаше той да беше жесток звяр, не само по име, но и по нрав. И тогава тя може би нямаше да допусне такава ужасна грешка в преценката си.
Сара усещаше изпитателния му поглед върху лицето си.
— Изглеждате много бледа, мила моя…
Той сякаш бе решен да пробие самоконтрола, който си бе наложила с толкова усилия. Сара дори малко се ядоса на искрената му загриженост, която лесно можеше да бъде погрешно изтълкувана и възприета като далеч по-интимно чувство. Тя обаче нямаше намерение да се поддава нито на любезността му, нито на вълнението и пълния смут, които царяха в душата й. Сара преглътна лекарството, макар да бе сигурна, че то изобщо няма да облекчи страданията й, и започна да си вее с ветрилото, опитвайки се да охлади не само челото, но и чувствата си.
Гласът му беше тих, внимателен и безкрайно трогателен.
— Тази седмица бе доста изнурителна, нали?
Защо продължаваше да се обръща към нея по този начин? Защо говореше за онова, което тя най-малко искаше да обсъжда? Не виждаше ли, че е напълно неспособна да отговаря на въпросите му?
— Чувствам се малко напрегната — призна тя.
Подобно на фойерверк, готов всеки момент да избухне.
Той чудесно разбираше на какво се дължи тревогата й. Добротата, която долавяше в гласа му, мъчително опъваше и без друго опънатите й нерви. Но това е любезност, нищо повече, напомняше си тя.
— Искам да ви кажа нещо, но по-добре да го обсъдим насаме. Имате ли нещо против да ви се обадя утре сутринта?
Искаше й се да се разплаче, или да се разкрещи, да го заудря с юмруци по гърдите. Какво щеше да промени един разговор? И какво толкова имаха да обсъждат? Сърдечните й проблеми? Да не би да се опитваше да й повлияе да приеме предложението на братовчед му, точно както бяха направили това баща й и госпожа Тървей? Наистина ли е бил информиран, толкова скоро при това, за последните намерения на братовчед си?
— Утре сутринта няма да мога. Имам една среща, която трябва да спазя на всяка цена. Може би някой друг ден ще е по-удобно?
— Не. Не мисля така.
— И защо? — Опита се гласът й да прозвучи спокойно.
Той не желаеше да отстъпи.
— Надявам се да поговоря с вас преди да дадете на Стюарт окончателния си отговор.