До днес все още не бяхме забелязали земя на хоризонта или силует на остров. Небето се простираше в сиво, само от време на време някой слънчев лъч пронизваше джонката и чак натежаваше на клепачите ми. Угнетени от мрачни мисли, можехме само да съзерцаваме студеното море, където вълните оголваха зъби досущ като бели бивни. Но Бог не ни беше изоставил.
Един моряк, който лежеше като умрял на кърмата, изведнъж скочи и започна да вика. Сочеше хоризонта, откъдето към нас летеше малка птичка. Прекосила морето, птичката кацна, отпусна крила на мачтата и образува черна точка на фона на разкъсаните от бурята платна. Безброй малки клонки бяха започнали да се носят към нас по повърхността на водата – знак, че сушата вече ни очаква. Докато се усетим, радостта ни се превърна в безпокойство. Ако това наистина бе Япония, не трябваше да бъдем забелязани дори и от най-малката лодка. Рибарите в нея, без съмнение, незабавно ще докладват на управниците, че джонка, превозваща чуждоземци, е доплавала до японски води.
В очакване да падне мракът, Гарпе и аз, като две кучета, се снишихме и се свихме между сандъците с багажа. Моряците оставиха вдигнато само малкото платно на фокмачтата и полагаха усилия да останем колкото се може извън полезрението на показалата се точка, наподобяваща суша.
Сред дълбоката нощ джонката отново се раздвижи с възможно най-безшумния си ход. За щастие, нямаше луна, цареше пълен мрак и никой не забеляза придвижването ни. Постепенно приближавахме бряг, висок около половин левга. Забелязахме, че навлизаме в залив, отляво и отдясно на който се извисяваха стръмни планински склонове. Погледът ни прехвърли брега и тогава в дълбочината за пръв път видяхме група от невзрачни и сбутани къщици.
Пръв във водата до брега нагази Кичиджиро, след това аз и Гарпе също потопихме телата си в студеното море. Това Япония ли е? Или сме достигнали до остров, принадлежащ на друга страна? Честно да Ви кажа, нито един от нас тримата нямаше никаква представа.
Докато чакахме Кичиджиро да проучи ситуацията, ние с Гарпе се притаихме в една вдлъбнатина край брега и търпеливо зачакахме. Дочухме звук от стъпки в пясъка, които приближаваха към нас. Тъкмо докато, притаили дъх, изстисквахме мокрите си дрехи, пред нас, без да ни забележи, премина старица с увито около главата парче плат и с кошница на гърба. След като стъпките ѝ заглъхнаха в далечината, отново навсякъде настъпи тишина.
„Той няма да се върне. Повече няма да се върне. Къде ли се дяна пустият му страхливец?“, нареждаше Гарпе с отчаяние в гласа. Аз дори си мислех, че ни чака още по-лоша съдба. Кичиджиро да не е избягал. Да ни е предал като истински Юда… И всеки момент пратениците на управата, водени от него, да дойдат за нас. „Тогава Иуда, като взе една чета войници и слуги от първосвещениците и фарисеите, дохожда там с фенери, светила и с оръжия – зашептя Гарпе. – А Иисус, знаейки всичко, каквото щеше да стане с Него….“[13]
В този момент трябваше да мислим за нощта в Гетсимания, когато нашият Бог поверява съдбата си изцяло в ръцете на хората. Душата ми се бе стегнала до болка от проточилото се време пред неизвестността. Беше наистина страшно. Капка пот се спусна от челото към окото ми. Започнах да долавям звука от стъпките на множество наемници. Към нас приближаваха страховито горящи в мрака запалени факли.
Някой протегна факла в нашата посока и на треперещата светлина се появиха червено-черните очертания на грозновато лице на дребен старец, докато около него се скупчваха пет-шест млади мъже, които сведоха към нас погледи, пълни с недоумение. „Падре, падре“, зашептя старецът и се прекръсти. От гласа му почувствахме доброта и загриженост. Не бяхме и дръзвали да си мечтаем, че пристигайки тук, ще чуем „Падре!“, изречено на скъпия ни роден език. Разбира се, възрастният човек надали знаеше други думи на португалски, но това, че пред очите ни се прекръсти, беше знак, който веднага ни свърза. Това бяха японски християни. Напълно зашеметен, бавно се изправих и стъпих на пясъка. Най-накрая наистина бях на японска земя. В този момент почувствах, че реално осъзнавам какво се случва.
Кичиджиро се спотайваше зад останалите с типичната за него сервилна усмивка. Отстрани изглеждаше като същински плъх, ако стане нещо, винаги готов да се втурне да бяга. Прехапах устни от срам. Нашият Бог винаги е поверявал съдбата си на всеки, когото е срещал по пътя си. Защото е обичал хората. А ето ме мен, изпълнен с недоверие към един човек, наречен Кичиджиро.