Мокичи поклати глава. Впоследствие разбрах, че в тази страна изключително голямо значение се придава на кръвното родство. Всички жители на дадено село имат помежду си силни родствени връзки и често се отнасят към хората от другите села враждебно, като към чужденци.
„Да, падре, ние се доверяваме само на своите. Ако в друго село узнаят за нашата общност, веднага ще ни издадат на властта. Шпионите за един ден обикалят по няколко села.“
Въпреки всичко помолих Мокичи и останалите да потърсят вярващи в съседните малки и големи села. Нужно беше колкото се може по-бързо да се оповести, че на тази опустошена и изоставена земя отново са дошли свещеници, носещи кръста със себе си.
Бих искал накратко да Ви опиша образа, който животът ни придоби с настъпването на следващия ден. Съвсем като в епохата на римските катакомби, отслужвахме богослужение, когато нощта навлизаше в най-тъмната си фаза, а на разсъмване, стаено очаквахме вярващите да дойдат при нас в планината. Всеки ден двама от тях ни носеха оскъдна дажба храна. Изслушвахме изповеди, учехме ги на молитви и основни принципи на християнството. Денем държахме вратата на колибата плътно затворена, без да издаваме нито звук, да не би някой, минаващ случайно наблизо, да ни усети. Разбира се, бе забранено да палим огън, чийто дим несъмнено би ни издал.
Вярвам, че в селата и островите на запад от Томоги също са останали християни, но в сегашната ни ситуация дори главата си не можем да подадем навън. Все пак не спирах да се надявам, че в скоро време ще намерим някакъв начин да изпълним дълга си и да открием и други изоставени и изолирани християнски общности.
Трета глава
Писмо на Себащиау Родригеш
През юни в тази страна започва дъждовният сезон. Казаха ни, че дъждът се лее без прекъсване повече от месец. С началото на периода контролът на властите леко отслабва, затова имах намерение да използвам това време и да обиколя околностите в търсене на други скрити християни. Искаше ми се, колкото се може по-скоро те да разберат, че не са напълно изоставени.
Никога досега не се бях замислял с колко висок житейски смисъл е наситена мисията на един проповедник. Като кораб, носещ се без посока сред бурното море. Такъв бе начинът, по който се чувстваха сега японските християни. Без до тях да има нито свещеник, нито брат монах, които да вдъхват мъжество на душите им, малко по малко те изпадаха в отчаяние до момента, в който съвсем щяха да се залутат в мрака.
Вчера пак цял ден валя. Разбира се, този дъжд не бе нищо друго, освен предвестник на същинския дъждовен сезон, който щеше да последва. В продължение на целия ден слушаме меланхоличния звук от падащи капки върху гъстия храсталак, обгръщащ колибата ни. От време на време дърветата се поклащаха, като шумно изтръскваха водата от себе си, и всеки път ние с Гарпе, долепени един в друг, надничахме към заобикалящия ни свят навън през малките цепнатини на дървената врата. Беше само вятър, а в гърдите ни се надигаше чувство, подобно на гняв – колко ли още щеше да продължи това съществуване? Бяхме станали нетърпими един към друг и дори най-незначителният и невнимателен жест предизвикваше яростните ни погледи. Ден след ден, нервите ни бяха опънати до краен предел.
Но нека Ви разкажа по-подробно за хората в село Томоги. Това са бедни селяни, които едва свързват двата края, като някак си отглеждат сладки картофи и някои житни култури в нивиците си не по-големи от три хектара. Нямаше някой, който да притежава оризище. При вида на обработените участъци земя, някъде високо сред планинските зъбери, изпитвах не толкова възторг от трудолюбието на тези хора, колкото от дъното на сърцето си ми беше жал за тях заради горчивината на несретния живот, който водеха. И при все тази нищета, губернаторът на Нагасаки вземаше от тях непоносимо високи данъци. От толкова дълги години насам тези селяни са се трудили като добитък; и също като добитък са умирали. И ако нашата вяра се е разпространила в този край със скоростта, с която жадната пресъхнала земя поглъща напояващата я вода, това е само защото е дала на тези изстрадали души човешката топлота и съчувствие, непознати преди за тях. За първи път те са срещнали някого, който се е отнесъл с тях като с човешки същества. Добротата на нашите мисионери е това, което е докоснало сърцата им.
Още не съм успял да се срещна с всички хора от Томоги. Така е, защото от страх да не ни открият копоите на властта, през нощта до нашата малка колиба успяваха да се изкачат само по двама селяни. Когато чувах от устата на тези неграмотни души да мърморят португалски и латински думи, като „деус“, „ангело“, „беато“[19] и други, не можех да сдържа неволния си смях. Тайнството на изповедта те също наричаха на развален португалски „конхисан“, раят е „параис“, адът – „инхерно“. За съжаление обаче, за нас не само имената им бяха трудни за запомняне, но и буквално онемявахме пред еднаквостта на лицата им. Често бъркахме Ичизо със Сейсуке, а жената Оматцу бъркаме с друга, която се казваше Саки.