В такава дъждовна нощ едва ли някой щеше да се изкачи до колибата ни, така че имахме възможност за почивка – не само на телата ни, но и на нервите ни, опънати до краен предел от напрежението през деня. Заслушан в шума от поклащащите се дървеса, мислите ми ме пренесоха отново към падре Ферейра.
Селяните от Томоги нямаха никаква информация за него. Със сигурност до 1633 г. учителят нелегално бе изпълнявал мисията си в Нагасаки, отдалечен на шестнайсет левги от тук. И точно тогава, през тази година, подобно на скъсана нишка, се преустановява и кореспонденцията му с Валиняно в Макао. Чудя се дали все още бе жив. Или както говореха слуховете, подобно на куче, бе пълзял пред неверниците, отричайки се от всичко, на което бе посветил живота си? А ако е жив, то къде ли е и какви ли чувства изпитва, докато се вслушва в гнетящия шум на дъжда?
„Да предположим… – вдигнах глава към Гарпе, който беше напълно погълнат от борбата си с въшките, – че отидем в Нагасаки, може пък да успеем да открием християни, които да познават падре Ферейра.“
В тъмнината Гарпе спря да се върти и два-три пъти сухо се изкашля, след което каза:
„Ако ни хванат, това ще е краят. И това няма да е проблем само за нас двамата. Селяните около нас също ще пострадат. Във всеки случай не бива да забравяме, че ние сме последната опора на християнството в тази страна.“
От устата ми се отрони въздишка. Гарпе се надигна от сламеното си ложе, в тъмнината осезаемо почувствах втренчения му в мен поглед. Пред очите ми едно след друго изникваха лицата на Мокичи, Ичизо и другите младежи от Томоги. А не можеше ли някой друг да отиде в Нагасаки вместо нас? Не. И това бе невъзможно. Всеки от тях имаше семейство, за което да се грижи. Битието им беше устроено различно от нашия живот на свещенослужители, които нямахме ни жени, ни деца.
„А ако помолим Кичиджиро?“
При това мое предложение Гарпе тихичко се засмя. В съзнанието ми се възстанови сцената на кораба – силуетът на страхливеца Кичиджиро, заровил лице в нечистотия, молещ за милост двайсет и петимата моряци…
„Не говори глупости! – каза рязко Гарпе. – На него за пет пари не може да се разчита.“
После и двамата потънахме в продължително мълчание. Дъждът ромолеше по покрива на малката ни колиба така, сякаш пясък се стичаше в пясъчен часовник. Нощта и самотата се бяха слели в едно.
„И нас ли… все някога ще ни заловят, както падре Ферейра?“, промърморих аз.
„Остави това, ами в момента много повече ме тревожат проклетите въшки, които пълзят по гърба ми!“, каза Гарпе и се засмя.
Откакто бяхме дошли в Япония, той поддържаше бодрия си дух. А може би нарочно се преструваше, като с доброто си настроение искаше да окуражи както мен, така и самия себе си. Честно казано, и аз не мислех, че ще ни хванат. Човек е странно същество – като че ли някъде дълбоко в сърцето му винаги живее надеждата, че за разлика от всички останали, точно него съдбата ще избави от опасностите. Както когато в мрачен и дъждовен ден въображението ти рисува в далечината хълм, озарен от слаб слънчев лъч, така и аз не можех да си представя себе си, хванат от японците – нито конкретният миг, нито фигурата ми в този момент бяха ясни в съзнанието ми. В малката ни убога колиба, в която се намирахме, се чувствах в пълна безопасност. Наистина не знаех откъде ми хрумна това. Странно, нали?
След като три дни валя, дъждът най-сетне спря. Разбрахме го ясно по слънчевия лъч, който проникваше през процепите на вратата.
„Хайде да излезем за малко навън“, предложих аз, а Гарпе радостно се усмихна и кимна в знак на съгласие.
Когато открехнахме надулата се от влагата врата, от дърветата, подобно на фонтан, нахлу веселият глъч на пеещи птици. Никога преди това не бях предполагал, че мога да бъда толкова щастлив от това, че съм жив.
Седнахме до колибата и свалихме дрехите си. Подобно на бял прах, въшките бяха полепнали по вътрешността на шевовете на дрехите ни и докато ги смачквах една по една с камък, в мен се надигна неописуемо облекчение. Дали подобно чувство не изпитваха винаги и стражарите, когато убиваха християни?
В гората все още се носеха облаци от мъгла, но през дърветата се виждаха синьото небе и далечното море. Селце, подобно на Томоги, се бе впило в бреговата ивица, все едно бе стрида.
След продължителния затвор в колибата отново стояхме на открито и отказвайки се от борбата с въшките, жадно поглъщахме с поглед човешкия свят.