„Всичко изглежда да е наред! – засмя се Гарпе, разкривайки белите си зъби, докато седеше, преливащ от щастие, обърнал към слънцето голите си гърди, покрити с фин златен мъх. – Не знам защо толкова се паникьосахме. От сега нататък трябва от време на време да си доставяме удоволствието поне да се погреем на слънцето!“
И така, ден подир ден се нижеха безоблачни дни; ние ставахме все по-безстрашни, започнахме да излизаме на разходка сред гористия склон, напоен с аромата на млади листа и мокра земя. Гарпе наричаше колибата за въглени „манастир“. И докато се разхождахме на воля, ме разсмиваше, като казваше:
„Хайде обратно към нашата обител, да си похапнем топъл хляб и мазна супа. Но на ония обесници, японците, нищо няма да кажем!“
Спомняхме си за живота, прекаран с Вас в манастира „Сент Ксавие“ в Лисабон. Естествено, тук нямаше откъде да намерим бутилка вино или парче месо. Единствената ни храна бяха печени сладки картофи и варени зеленчуци, които ни носеха селяните от Томоги. Но затова пък бяхме в безопасност и от дъното на сърцето ми растеше увереността, че сме закриляни от Бог.
Една вечер, както винаги, седяхме на един камък между горичката и колибата и разговаряхме. Лъчите на залязващото слънце проникваха през листата на дърветата; една голяма птица, изписвайки огромна черна дъга в светлината на свечерилото се небе, отлетя към хълмовете в далечината.
„Следят ни! – рязко промълви Гарпе с тих, но остър глас, без да отлепва поглед от земята. – Не мърдай, стой, където си!“
Чак сега ги видяхме. На фона на възвишението, огряно от бледата светлина на залязващото слънце, пред шубраците, откъдето бе излетяла птицата, стояха двама мъже и гледаха към нас. Ясно бе, че не са от познатите ни селяни от Томоги. Ние застинахме неподвижно, като каменни статуи, молейки се залязващото слънце да не освети лицата ни.
„Еееей! Има ли някой тук? – Двамата мъже от хълма се провикнаха високо. – Еееей! Има ли някой тук?“
Да отговорим ли, или да мълчим? Една-едничка дума можеше да ни издаде и затова, уплашени, не проронихме и звук.
„Спускат се по хълма и идват насам… – прошепна тихо Гарпе, както си седеше на камъка. – Не, не. Не идват, а се връщат обратно.“
Те се отдалечиха към долината, като фигурите им ставаха все по-малки. Не беше ясно обаче дали са успели да ни видят, докато са стояли на хълма, в светлината на залязващото слънце.
Тази нощ в планината се качи Ичизо с още един мъж, Магоичи, който принадлежеше към тосама. Докато им разказвахме какво се бе случило по залез-слънце, очите на Ичизо се присвиха и погледът му се прикова в една точка насред колибата. Дълго остана така замълчан, после се изправи, каза нещо на Магоичи, след което двамата мъже започнаха да махат дъските от пода. Около фитила на лампата, плуващ в рибено масло, кръжаха комари. Ичизо взе лопатата, висяща на вратата, и започна да копае в земята. На отсрещната стена се отразяваха сенките на двамата мъже, които размахваха лопати. След като изкопаха достатъчно дълбока яма, която да побере и двама ни, те постлаха дъното ѝ със слама, а отгоре покриха дупката с дъски, като ни дадоха да разберем, че оттук насетне, възникне ли опасност, това ще бъде скривалището ни.
От този ден нататък много внимавахме и гледахме повече да не излизаме от колибата, а през нощта да не палим никаква светлина.
Следващото събитие се случи пет дни по-късно. Беше късно през нощта и току-що бяхме кръстили двама мъже от групата на тосама и едно бебе, донесено от Оматцу. Това беше първото кръщаване след идването ни в Япония и разбира се, в малката колиба нямаше нито свещи, нито музика – единственият атрибут на церемонията беше една счупена селска купичка за чай, която ни служеше за светената вода. Но за мен това беше много по-вълнуващо от която и да било литургия и в най-богатата катедрала – гледката на плачещото бебе насред мизерната колиба, успокояващата го Оматцу, стоящия на стража пред вратата мъж, Гарпе, тържествено произнасящ подобаващи молитви. Навярно само свещеник мисионер, изпратен в чужда страна, може да изпитва такова щастие. Когато напръскаха челцето на бебето със светена вода, то се намръщи и заплака. Главичката му беше малка, очичките – тесни, личицето му не след дълго щеше да се превърне в лице на селянин, като това на Мокичи и Ичизо. Ще мине време и това дете, също като баща си и дядо си, щеше да превива гръб над това бедно, нищожно парче земя, обърнато към мрачното море, щеше да се труди като добитък и щеше и да умре като добитък. Но нали Иисус не бе умрял заради красивите и добродетелните. Лесно е да умреш за красивите и добродетелните, но е трудно да дадеш живота си за нищожните и разлагащите се – и в този момент много ясно го осъзнавах.