След като си отидоха, изтощени, се мушнахме в сламата. В колибата още миришеше на рибено масло, което мъжете бяха донесли със себе си. Въшките отново бавно полазиха по гърбовете и бедрата ни. Колко ли дълго бях спал? Гарпе, както обикновено, силно и оптимистично хъркаше, тъй че заспах малко, след което напълно се разбудих. Стори ми се, че някой леко разклаща вратата. Отначало помислих, че вятърът, който се извиваше от долината, бе прехвърлил горичката и притискаше вратата. Изпълзях тихо от сламата в тъмнината и вкопчих пръсти в дъските на пода, под които се намираше тайната дупка, която Ичизо бе изкопал за нас.
Звукът от мърдането на вратата замря и чух тих, жаловит мъжки глас:
„Паадре… Паадре…“
Това не беше сигналът, уговорен със селяните от Томоги. Бяхме се разбрали, ако е някой от тях, да чукне три пъти леко по вратата. Събудилият се най-сетне Гарпе, без изобщо да помръдва, също наостри уши.
„Падре! – прозвуча отново жаловитият глас. – Ние… няма защо да се боите от нас…“
Мълчахме в тъмното, затаили дъх. И най-слабоумният стражар би могъл да ни постави подобен капан.
„Не ни ли вярвате? Ние сме от село Фуказава…От много време не сме виждали свещеник. Искаме да изповядаме греховете си.“
Примирили се с мълчанието ни, те престанаха да тропат по вратата и стъпките им тъжно се отдалечиха. Хванах вратата в порив да изляза. Така да бъде! Беше ми все едно дали са стражари, заложили ни капан. „Ами ако тези хора са християни?“, чух един глас силно да отеква в сърцето ми. Та аз съм свещеник, родил се, за да служа на хората. Що за позор би било да пренебрегна дълга си пред лицето на физическия страх!
„Спри! – рязко се обади Гарпе. – Ти си луд…“
„Нека съм луд. Това е мой дълг!“
Отворих вратата. Бледата лунна светлина бе обсипала в сребро дърветата и цялата земя. Каква нощ само!
Двама мъже, облечени в дрипи, сякаш бяха просяци, се бяха свили като кучета на земята и гледаха насам.
„Падре, не ни ли вярвате?“, обърнаха се те към мен.
Забелязах, че краката на единия са целите покрити с кръв. Сигурно се бе набол на някоя съчка, докато се бе катерил нагоре по планината. И двамата бяха почти припаднали от изтощение. И нищо чудно. Идваха чак от островите Гото, на двайсет левги от тук, криейки се от служителите на властта.
„От доста време сме в планината. Преди пет дни се бяхме скрили на онзи хълм и гледахме насам.“ Единият от тях посочи в посока към хълма от отсрещната страна на колибата ни. Явно онзи ден по залез-слънце тъкмо тези двамата съсредоточено ни бяха наблюдавали от височината.
Пуснахме ги вътре и им дадохме от сухите сладки картофи, които Ичизо бе донесъл. Те ги сграбчиха жадно с две ръце и се нахвърлиха върху тях като диви зверове. Стана ясно, че от два дни почти нищо не са яли.
Малко по малко се разприказвахме. Преди всичко искахме да научим кой им беше казал за нас.
„Каза ни един християнин от нашето село, на име Кичиджиро.“
„Кичиджиро?“
„Да, падре.“
Те седяха свити, подобно на диви зверове, в сянката на маслената лампа, с усти, натъпкани с картофи. Почти всички зъби на единия бяха изпочупени, но се усмихваше по детски, разкривайки само два, останали цели. Вторият седеше неподвижно и напрегнато заради присъствието на чуждоземните проповедници.
„Но Кичиджиро не би трябвало да е вярващ?…“
„Не, не, падре, Кичиджиро си е християнин.“
Не точно такъв отговор очаквахме. Но и самите ние се бяхме чудили дали той всъщност не беше поклонник на християнската вяра.
Ситуацията малко по малко се проясняваше. Излизаше, че Кичиджиро е отрекъл се от вярата си християнин. Преди осем години по анонимен сигнал от злостен доносник хванали Кичиджиро и цялото му семейство и ги отвели на разпит. Заповядали им да стъпват върху свещено изображение с лика на Иисус, но братята и сестрите му се възпротивили, само Кичиджиро след няколко заплахи от стражарите изкрещял, че загърбва вярата си. Братята и сестрите му били хвърлени в затвора, него го освободили, но той така и не се завърнал в родното си село.
Говорело се, че са видели страхливеца в деня на изгарянията на клада – някъде сред тълпата около мястото за екзекуция. И че с лице, покрито с кал, и приличащ на бездомно куче, неспособен да гледа мъките на близките си, скоро напълно се изгубил сред тълпата.
Тези двамата ни разказаха още по-удивителни неща. В селото, известно като Одомари, селяните били успели да се спасят и да избегнат преследването на властите, като до един останали християни. И не само в Одомари. В съседните малки и по-големи села – Мияхара, Дозаки и Егами, имало много тайни християни, които само се престрували на будисти. От много време те чакали един ден ние, проповедниците, да пристигнем отново от далечни морета и да им помогнем, давайки им благословия.