„Падре, от много време не сме слушали литургия и не сме се изповядвали. Само казвахме молитвите си – каза мъжът с окървавените крака. – Елате по-скоро в нашето село, падре. Ние и децата учим на молитви, и те мечтаят за деня, в който ще видят свещеник.“
Мъжът с жълтите изпочупени зъби отвори уста, изглеждаща като пещера, и потвърди с кимване. Рибеното масло в лампата гореше и издаваше звуци като от пукащи се бобови зърна. Как можехме Гарпе и аз да откажем на подобна молба? До днес се бяхме държали като пълни страхливци. В сравнение с тези японски селяни, дошли при нас, изранили краката си, спали под открито небе, ние изглеждахме жалки нищожества.
Небето просветляваше и в колибата нахлу прохладният въздух на млечното утро. Колкото и да ги уговаряхме, те отказаха да се пъхнат в сламата; вместо това заспаха седнали, обгърнали коленете си с ръце. Накрая лъчите на сутрешното слънце проникнаха през пролуките между дъските и озариха колибата ни.
Два дни по-късно обсъдихме с християните от Томоги нашето отиване в Гото. В края на краищата се реши Гарпе да остане тук, а аз да се опитам да се свържа с вярващите в Гото, като остана при тях за пет дни. Селяните не приеха плана особено радушно. Някои дори изказаха опасения, че това може би е някакъв опасен капан.
В нощта на уречения ден хората от Гото тайно дойдоха да ме посрещнат до брега на Томоги. Бях облечен като японски селянин. Мокичи и още един мъж ме придружиха до брега и ме качиха в лодката, която бяха приготвили за мен. Нямаше луна и морето изглеждаше черно като смола, чуваше се само ритмичният плясък на веслата. Мъжът, който гребеше, не пророни и дума. Когато излязохме в открито море, вълнението се усили.
Внезапно ме обзе страх. В душата ми се загнезди подозрение. Ами ако се окаже, че както предположиха селяните в Томоги, този гребец е посредникът, който ще ме предаде на властите? Защо не беше дошъл онзи с наранените крака или другият – дето нямаше зъби? Вгледах се в японската физиономия пред мен. Тя бе безизразна и злокобна, като на Буда; сгърчих се в предната част на лодката не от студ, а от страх. „Така или иначе, длъжен съм да вървя!“, казвах си аз.
Наоколо се простираше черното нощно море, в небето нямаше никакви звезди. След около два часа в непрогледната нощ, различих катраненочерна сянка на остров, която бавно да се движеше успоредно с лодката ни. Най-накрая разбрах от гребеца, че това трябва да е остров Кабашима, граничещ с остров Гото.
Когато слязохме на брега, ми се зави свят от клатенето на лодката, от умората и напрежението. Сред тримата рибари, които ни очакваха, съзрях лика на Кичиджиро с неговата сервилна и малодушна усмивка, която отдавна не бях виждал. В селото нямаше никаква светлина, а отнякъде долиташе яростен кучешки лай.
Беззъбият селянин не беше преувеличил: рибарите и селяните от остров Гото наистина чакаха с нетърпение идването на свещеник. Още не знаех как най-добре да се справя с работата. Нямах време дори за сън. Те идваха в моя дом един подир друг, напълно пренебрегнали забраната над християнството.
Кръщавах децата. Изслушвах изповедите на възрастните. Дори и денят да преваляше, потокът от хора не секваше. Приличаха ми на армия, маршируваща през пустиня, която най-накрая е достигнала оазис с извор – така идваха при мен – копнеещи за глътка вода. Полуразрушената селска къща, която ми служеше за църква, беше претъпкана от телата им, приближаваха устни плътно до мен, за да изповядат греховете си, а от тях се носеше такава смрад, че ми идеше да повърна. Даже болните, пълзейки, идваха до тук.
„Чуйте ме, падре… Изслушайте ме!… Падре…“
А най-смешното нещо беше Кичиджиро. Нищо не беше останало от предишния човек, сега той се държеше важно, беше героят на селото и всички го превъзнасяха до небесата; а той ходеше с гордо вдигната глава. Каквото и да говорим обаче, ако не беше той, аз, свещеникът, едва ли щях да попадна тук, затова и имаше право да се перчи. Така че нищо чудно, че всичките му минали прегрешения, включително и отричането от Христовата вяра, изглеждаха напълно забравени. Предполагам, че този пияница така е разкрасил цялата история за Макао и нашето морско пътешествие, че сигурно е представил идването ни в Япония като своя лична заслуга.