В предишните си писма до Ваше Преосвещенство Ви осведомявах за съдбата на тукашната християнска общност. Позволете ми с настоящото си писмо да продължа с описанието на последвалите събития: все нови и нови изтощителни мъчения, насилия, страдания. Първо бих искал да Ви запозная със съдбата на заловените на верска основа през 1629 г. петима божи служители, а именно – Бартоломео Гутиерес, Франциско де Хесус, Висенте де Сан-Антонио (все братя, принадлежащи към Ордена на свети Августин), Ишида Антонио, брат от нашия Орден, както и Габриел де Санта Магдалена, член на Францисканския орден. Губернаторът на Нагасаки[2] Унеме Такенака реши да ги принуди да се отрекат от вярата си, да се подиграе с нашето Свето учение и да пречупи непоколебимия им дух. Скоро обаче се убеди, че няма да намери думи, които да разклатят вярата им. Тогава взе решение да пробва по друг начин – да ги подложи на изтезания над кипящите изпарения на адския вулкан Ундзен. Замисълът бил петимата да бъдат завлечени на върха на планината, след което да бъдат изтезавани с вряща вода до окончателното им отричане от християнството. Но заповедта била в никакъв случай да не бъде причинявана смъртта им. Освен петимата, които, независимо от многократно оказания върху тях натиск, не се отричали от вярата си, на мъчение се решило да бъдат подложени и Беатриче да Коста, жената на Антонио да Силва, както и дъщеря им Мария.
Настъпил трети декември, всички напуснали Нагасаки и се отправили към планината Ундзен. Двете жени били носени в паланкин, петимата свещеници яздели коне – така се разделили със струпалите се хора. Когато достигнали до пристанището Хими, отстоящо само на една левга от Нагасаки, завързали ръцете им при лактите и китките, поставили окови на краката им, качили ги на една лодка, след което всеки един от тях бил здраво овързан с въжета, захванати за двете страни на лодката.
Привечер пристигнали на пристанище Обама, съвсем в подножието на Ундзен. На другата сутрин се отправили към върха. Когато стигнали на уреченото място, натикали всеки един от седмината в отделна тясна колиба. Били неотлъчно обградени от пазачи, без нито за миг оковите на ръцете и краката им да бъдат свалени. Независимо от завидния брой на пазачите, пряко подчинени на губернатор Унеме, местният феодал също бил изпратил подкрепление, така че охраната била изключително подсилена. Всички планински пътеки били завардени и не можело да се преминава без официално разрешение.
На следващия ден изтезанията започнали по следния начин: един по един отделяли от събралото се множество някой от седмината и го отвеждали до брега на врящото езеро. Пред бълбукащата и хвърляща пръски течност, още преди да изпитат страховитата болка със собствените си тела, клетниците били попитани дали са готови да захвърлят християнската вяра. Било студено и парите от бълбукащото езеро така застрашително се издигали, че без Божията помощ само при вида им човек би могъл да припадне. И седмината обаче, изпълнени със силата на Божията благодат и заредени с огромна смелост, отговорили, че макар и смазани от изтезания, за нищо на света няма да загърбят учението, в което вярват. Когато подчинените на губернатора чули този непоколебим отговор, заставили пленниците да свалят дрехите си, увили въжета около ръцете и краката им и с черпак, побиращ около половин литър, загребвали от кипящата вода, с която обливали всеки един от тях. За да удължат страданията им, течността не се изливала наведнъж, а се стичала бавно през няколко дупки, пробити на дъното на черпака.
Мъчениците в името на Христа понесли страданието, без дори да трепнат. Само младата Мария не издържала на страшната болка и се свлякла на земята. „Отрече се! Отрече се!“ – веднага закрещели насилниците и пренесли момичето в колибата, а на другия ден го върнали в Нагасаки. Мария твърдо отричала да се е отказала от Христовата вяра, умолявала да бъде върната при майка си и другите, за да бъде подложена на същите мъчения като тях, но никой не искал да я чуе.
Другите шестима останали в планината трийсет и три дни. През това време брат Антонио и брат Франциско, както и Беатриче били подложени на изтезания с вряла вода шест пъти, брат Висенте – четири пъти, Бартоломео и Габриел – два пъти, като никой от тях не издал дори и стон.
Най-дълго от всички изтезавали брат Антонио, брат Франциско, както и Беатриче да Коста, като нейната участ била особено тежка: клетата жена с невероятна сила понесла наравно с мъжете всички мъчения, целия натиск, целящ да я пречупи, а смелостта ѝ станала опора за всички останали, но именно затова я наказали с още едно наказание – да стои часове наред, стъпила върху малък камък, докато бъде обсипвана от всички наоколо със всякакви ругатни и обидни думи. Но колкото повече освирепявали насилниците ѝ, толкова по-непоклатим ставал духът ѝ.
2
Така наречените мachi-bugyо (или само bugyo) били представители на централната държавна власт в японските градски центрове по време на шогуната Токугава в периода Едо. Те били пряко назначени от военно-феодалното правителство (bakufu) държавни служители със специфична роля, която е обединявала глава на полицията, главен съдия и кмет. – Б. пр.