Откакто бяхме пристигнали в Япония, нещата се подреждаха по много по-благоприятен начин, отколкото си бях представял. Изобщо не се налагаше да предприемаме прекомерни рискове; успявахме да намерим нови и нови групи християни; и до ден днешен стражарите на властта не бяха усетили нищо за нашето съществуване. Даже си помислих дали пък учителят Валиняно в Макао не преувеличаваше опасността от японските репресии. Изведнъж сърцето ми се изпълни с някакво усещане между радост и щастие. Това бе чувство на блаженство от осъзнаването, че животът ми имаше смисъл. В тази напълно непозната за Вас страна, на края на света, да, аз бях полезен на хората.
Вероятно поради тези емоции, обратният път не ми се стори толкова дълъг. Даже се учудих, когато лодката заора в пясъка на брега, сякаш натъкнала се на препятствие… нима вече бяхме в Томоги?
Притаих се на брега и останах да изчакам посрещането на Мокичи и приятелите му. Дали пък подобни предпазни мерки вече не бяха излишни? С удовлетворение си спомних за онази нощ, когато за първи път Гарпе и аз стъпихме на японска земя.
Чуха се стъпки.
„Падре…“
Изпълнен с радост, скочих и протегнах за поздрав изцапаната си с пясък ръка.
„Падре, бягайте! Бързо бягайте! – скорострелно изрече Мокичи, побутвайки ме напред. – В селото има стражари.“
„Стражари?“
„Да, падре, стражари. Проследиха ни.“
„Знаят ли за нас?“
Мокичи енергично поклати глава и каза, че все още не са усетили, че се крием тук.
След това, дърпан за ръка от Мокичи и Кичиджиро, затичах в обратна посока, далеч от селото. Озовахме се в полето и максимално снишени сред ечемичените класове, се отправихме към планината, където беше колибата ни. Тихо закапа ситен дъжд. Постепенно започваше японският дъждовен сезон.
Четвърта глава
Писмо на Себащиау Родригеш
Междувременно ми се отвори възможност отново да Ви напиша писмо. Както вече отбелязах в предишното, когато се върнах от мисията в Гото, властите правеха обиск в селото и като се замисля, че с Гарпе останахме невредими, чувство на благодарност изпълва цялото ми сърце.
За щастие, преди още стражарите да пристигнат в селото, тосама незабавно се бяха разпоредили да се скрият всички изображения, разпятия и други подобни предмети, които биха могли да ги изложат на опасност. Трудно е да се опише колко полезна в този момент се бе оказала въпросната християнска общност. Когато властите пристигнали, селяните най-невъзмутимо работели на нивите си с невинно изражение на лицата, а джисама отговорил на всички въпроси, демонстрирайки пълно неведение, давайки само неясни и уклончиви отговори. Находчивостта на селяните се проявила в умението им пред тираните да играят ролята на глупаци. След дълги разправии, изтощени и отчаяни от това, че тъй или иначе, нищо няма да постигнат, чиновниците напуснали селото.
Докато ни разказваха всичко това, изпълнени с гордост, Ичизо и Оматцу широко се усмихваха. В израженията на лицата им прозираше хитрост, характерна за хората, свикнали да бъдат угнетявани.
Само един въпрос не ми даваше мира – кой бе разкрил на властите за съществуването ни? Замислих се, че със сигурност това не бе никой от познайниците ни от Томоги, макар че самите те вече бяха започнали да се отнасят с недоверие един към друг. Безпокоя се само да не би това да разруши тяхната сплотеност.
Като изключим това, селото, в което отново се завърнах, беше напълно спокойно. Колибата ни е пълна със светлина; чува се кукуригане на петел някъде от подножието на хълма; пред очите ни са нацъфтели червени цветя, които покриват земята като килим.
Завърналият се заедно с нас в Томоги Кичиджиро се е превърнал в тукашната знаменитост. Лесно опияняващ се от похвали, той обикаля от врата на врата и както говорят, перчи се и преувеличава разказите си за случилото се в Гото. Какво радушно посрещане ми били устроили хората от онзи остров, колко му били благодарни, че ме е довел – говори ли, говори и обикаля наляво-надясно, а селяните все го гощават с храна, понякога даже и със саке.
Веднъж Кичиджиро дойде до колибата ни подпийнал, придружен от двама-трима младежи. Наперено ни заговори и честичко поглаждаше загорялото си понапълняло лице: „Ей, падре! Ей ме нà, тук с вас. А щом е тъй, хич не му мислете!“. Момчетата го гледаха със сериозна доза уважение, а той, още по-въодушевен, подхвана песен. След като попя, пак повтори: „Щом съм с вас, хич не му мислете!“. След което се опъна на пода и непробудно заспа. Не знам дали бе добряк, или пък бе душата на компанията, но в него имаше нещо, което не ти дава да му се разсърдиш сериозно.