А сега, позволете ми да Ви разкажа малко за ежедневието на японците. Разбира се, става дума за наблюдаваните от нас селяни от Томоги; ще изложа разказите, които чух от тях, без изобщо да ги променям, но тези сведения далеч не дават представа за цяла Япония.
Най-напред трябва да знаете, че тукашното население живее в такава нищета и бедност, каквито няма даже и в най-затънтените кътчета на Португалия. Дори и богатите селяни ядат само два пъти годишно ориз, който е предназначен за висшите прослойки на японското общество. Обичайната им храна са сладки картофи, ряпа и други подобни зеленчуци, а напитката им е питейна вода, която подгряват. Понякога изравят корените на различни растения и се хранят с тях. Начинът, по който седят, е своеобразен. Напълно е различен от нашия. Коленете им са опрени на земята или на пода и подобно на нас, когато приклякаме, седят върху петите си. За тях това е позата за почивка, но за мен и Гарпе беше болезнено, докато свикнем с този ужасен обичай.
Почти всички покриви на къщите им са от слама, а самите къщи са мръсни и зловонни. В цялото село Томоги само две семейства притежават крава и кон.
Местният феодал има неограничена власт над своите подопечни, много по-голяма от кралската власт в християнските държави. Годишните налози са изключително високи, наказанията върху неплатилите са безмилостни. Всъщност бунтът в Шимабара е реакция срещу феодала, предизвикана от непоносимите страдания от наложените данъци. Разказаха ни например как преди пет години тук, в Томоги, властите взели за заложници жената и децата на някой си Модземон и ги хвърлили във водния затвор[21] само заради пет неплатени торби ориз. Селяните са роби на самураите, но над всички тях стои феодалът. За самураите оръжието е от изключителна важност и всички те, независимо от ранга им, от тринайсет-четиринайсетгодишни носят на пояса си къс и дълъг меч. Властта на феодала над самураите е безгранична и ако пожелае, той може да убие когото си поиска и да конфискува имуществото му.
Японците не покриват главите си нито през зимата, нито през лятото, а дрехите им изобщо не предпазват от студа. Те стрижат косите си така, че главите им изглеждат голи, като само отзад на врата оставят дълъг кичур коса, която връзват на опашка. Будистките свещеници бръснат целите си глави. Но не само те. Казват, че и много други, след като се оттеглят от предишните си дела, както и някои самураи, също бръснат главите си …
…Пиша Ви непредвидено, понеже искам да Ви разкажа, колкото се може по-точно, какво се случи на 5 юни, но може би ще се огранича само с кратко изложение. И досега не мога да си обясня как опасността надвисна над нас. Обстоятелствата ни притискат, затова нямам възможността да Ви пиша дълго и изчерпателно.
На 5-и, около обед, ни се стори, че долу в селото става нещо необичайно. През дърветата до нас достигаше непрекъснат кучешки лай. В ясен, напълно тих ден от далечината до нас нерядко идваха слабо лаене на кучета или кудкудякане на кокошки, и в тези звуци нямаше нищо необичайно – даже напротив, те ни носеха някакъв вид утеха насред уединението ни. Но днес, неизвестно защо, сякаш с кожата си усещахме тревога. Обзети от неприятно предчувствие, отидохме до източния край на горичката, за да видим какво става. Оттук се откриваше чудесна гледка към селото.
Първото нещо, което привлече вниманието ни, беше бял облак от прах над пътя, който опасваше брега и водеше към селото. Какво беше това? Изведнъж от селото изскочи неоседлан кон и се понесе в бесен галоп. Петима мъже – очевидно не селяни, стояха на изхода на селото и препречваха пътя така, че никой да не може да се промъкне.
Веднага разбрахме, че стражарите бяха дошли да претърсят селото. Препъвайки се, Гарпе и аз се втурнахме обратно към колибата, взехме всичко, което можеше да ни издаде, и го заровихме в дупката, изкопана от Ичизо. Като приключихме с това, събрали отново смелост, решихме още по-внимателно да наблюдаваме селото.
Там цареше гробна тишина. Бялото пладнешко слънце изгаряше безмилостно пътя и селото, като единствената гледка, която се откриваше, бяха черните сенки на убогите селски къщи, полегнали на пътя. Незнайно защо не се мяркаше жива душа, даже кучешкият лай отпреди малко вече не се чуваше. Цялото Томоги бе заприличало буквално на запустели руини. Въпреки всичко усещах нещо страховито в тишината, обгърнала селото. С всички сили започнах да се моля. Да, прекрасно знаех, че молитвите не са нещо, което служи за благоденствие и късмет на този свят, но макар и да го знаех, не можех да не се моля тази зловеща, надвиснала посред бял ден тишина да напусне колкото се може по-скоро Томоги.
21
По време на периода Едо е имало затвори, в които някои от килиите са били залети с вода, така че затворникът да не може да спи. – Б. пр.