От следващия ден в нагласата на жителите на Томоги се появиха колебания. Далеч съм от мисълта да изказвам обвинения по техен адрес, но според сведенията, предоставени ни от Мокичи, хората се били разделили на две – едните смятали, че е най-добре да ни накарат да се преместим на друго място, а другите настоявали да бъдем приютени, каквото и да се случи. Имало дори и такива, които се изказали, че в крайна сметка ние с Гарпе сме довлекли бедите в селото им. Но сред всички в селото Мокичи, Ичизо и Оматцу показали удивително силна вяра. Според тях свещениците трябвало да се закрилят независимо от всичко.
Властите разчитали именно на тази нестабилност. На 8 юни пратеници на управата отново дошли в селото. Не бил онзи, възседналият кон, свирепо изглеждащ самурай, този път се появил друг, възрастен, придружаван от четирима-петима подчинени, който с тънка усмивка се обърнал към всички и ги подканил добре да преценят какво може да спечелят и какво да загубят. Той им предложил, ако някой честно посочи привържениците на християнската ерес, то той да получи по-нисък данък през следващите години. Само можем да предполагаме колко голямо, колко сладко изкушение представлявало намаляването на годишния данък в очите на японските селяни. Какво изкушение за тези бедни селяни! И въпреки това бедните селяни устояли на изкушението.
„Щом дори и при тези условия отричате, не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам – казал с усмивка самураят и хвърлил поглед към свитата си. – Но все пак трябва да се допитам до висшестоящите кой казва истината – вие или нашият осведомител? Едва тогава ще ви върнем заложниците… Изберете сред вас трима, които да дойдат утре в Нагасаки. След като не правите нищо нередно, няма за какво да се притеснявате.“
Нито в интонацията, нито в думите му се усещало нещо заплашително, но именно заради това селяните разбрали, че това е капан. През нощта мъжете от Томоги много дълго обсъждали кого да изпратят на следващия ден в администрацията на Нагасаки. Така или иначе, подложени на разпит, вероятните заложници може би никога повече нямало да се върнат живи. При тази мисъл дори и така наречените тосама се поддавали на мисълта за отстъпление… Скупчилите се нагъсто в тъмна колиба селяни подозрително се взирали един в друг, като всеки тайно се молел да се размине с горчивия избор.
Имало причини изборът да падне върху Кичиджиро. Той не бил от тях, бил от друго село, а пък и чувството, че стои в дъното на цялото бедствие, стоварило се над Томоги, не било далеч от истината. Горкият страхливец, оказал се в ролята на принудителна жертва, той съвсем се объркал и очите му се налели със сълзи. Накрая започнал да бълва обиди наляво и надясно, а всички селяни нареждали един през друг: „В името на всичко свято, ние имаме жени и деца, а ти дори не си от тук и точно затуй чиновниците няма да са строги с теб. Молим ти се, иди вместо нас“. Със сключени за молитва ръце те го увещавали, докато той от слабост не могъл да откаже.
„И аз ще дойда“, внезапно продумал Ичизо. Всички били изненадани да чуят това от мъжа, за когото смятали, че с нищо не изпъква, че е мълчалив и твърдоглав. Накрая Мокичи казал, че и той се присъединява към останалите двама.
Настъпи 9 юни. Още от сутринта пръскаше ситен дъжд, подобен на мъгла. Дърветата пред колибата ни бяха обвити в дъждовна пелена и очертанията им се размиваха пред очите ни. Тримата избраници прехвърлиха гората и се качиха при нас. Мокичи изглеждаше леко развълнуван. Ичизо, както обикновено, бе присвил очи и мрачно мълчеше. Зад тях, подобно на пребито от стопанина си куче, се влачеше Кичиджиро, който ни хвърляше погледи, пълни с тъга и укор.
„Падре, ще ни накарат да настъпим с крак Христовия образ върху фумие[22]… – прошепна Мокичи с поглед, забит в земята, сякаш говореше на себе си. – Ако не положим крак, то тогаз не само ние, но и цялото село ще бъде подложено на същото изпитание. Ох, какво ще правим?“
Остро чувство на жалост прониза сърцето ми и несъзнателно изрекох за отговор думи, които Вие вероятно никога не бихте казали. В този миг в съзнанието ми нахлу споменът за учителя Габриеле, комуто по време на репресиите в Ундзен японците заповядали да стъпче фумие, а той отвърнал: „Подобре ми отрежете крака, отколкото да го настъпя!“. Знаех, че много японски християни, както и католически свещеници са изпитвали същото чувство, бидейки изправени пред положеното в краката им свято изображение. Но нима можеше да се иска същото от тези трима нещастници?
22
Дървена или метална плочка с изображение на разпятието или Дева Мария, която през XVII–XVIII век властите в Япония заставяли да бъде настъпвана като доказателство за това, че поданикът не изповядва християнската вяра; с други думи представлява акт на отричане на християнската вяра. – Б. пр.