„Настъпете! Разрешавам ви!“, извиках аз и едва след това се усетих, че аз, свещеникът, съм казал нещо, което никога не трябва да изричам. Гарпе ме стрелна със смразяващ поглед.
Очите на Кичиджиро все още бяха пълни със сълзи.
„Защо Деус[23] сàма ни праща таквиз страдания? Падре, та ние нищо лошо не сме сторили…“
Ние мълчахме. Ичизо и Мокичи също не казваха нищо и гледаха някъде пред себе си в празното пространство. Двамата с Гарпе изрекохме заедно една прощална молитва, посветена на тях. След като свършихме, тримата мъже тръгнаха надолу. Дълго наблюдавахме как силуетите им се разтварят и изчезват в мъглата. Сега като се замисля, това бе последният път, когато видях Мокичи и Ичизо.
Отново дълго време не съм Ви писал. За стражарите, които нахлуха в Томоги, вече Ви писах в предишното ми писмо, а колкото до съдбата на онези трима, заминали за разпит в Нагасаки, отправяхме многобройни горещи молитви да се завърнат невредими заедно с джисама. Всяка нощ без изключение и християните от селото посвещаваха на това тайните си молитви.
Не мисля, че Бог ни бе изпратил това изпитание безцелно. Знаех, че след време ще дойде ден, в който ясно ще разберем дълбокия смисъл тези преследвания, тези страдания да се намесят в съдбата ни – та нали всичко, сътворено от Бог, е за добро. Но даже сега, когато пиша тези редове, още чувствам в сърцето си нарастващото бреме от думите, прошепнати от оклюмалия Кичиджиро в онова утро на раздяла: „Защо Деус сàма ни причинява такваз мъка?“. И горчивината в обърнатите към мен очи: „Падре, та ние нищо лошо не сме сторили“.
Нищо не би ми струвало да изтрия от съзнанието си безполезните вопли на един страхливец; но защо ли така болезнено се бяха забили в гърдите ми като остра игла? С каква цел Бог изпращаше на тези несретни селяни, на тези японци изпитания, изпълнени с потисничество и мъчения? Не, не, Кичиджиро имаше нещо друго предвид, нещо по-страшно. И това бе мълчанието на Бог. До днес са изминали двайсет години от началото на това потисничество; черната японска земя е пропита със стоновете на хиляди християни, пролива се алената кръв на много свещеници; рушат се стените на християнските храмове. И виждайки всички жестоки и непростими жертви, Бог мълчи. В бръщолевенето на Кичиджиро се долавяше именно този въпрос и мисълта за това не ми даваше покой.
Както и да е, нека само Ви разкажа за съдбата, сполетяла впоследствие заложниците. След като тримата се отправили към градската администрация, най-напред ги натикали за два дни в затвора, намиращ се в задните помещения, след което най-накрая ги извикали на разпит. По неясни причини в началото въпросите имали съвсем формален характер.
„Известно ли ви е, че християнството представлява ерес?“
Мокичи кимнал утвърдително, изразявайки общото мнение.
„Обвинени сте в изповядването на тази ерес. Kaкво ще отговорите?“
И тримата отговорили, че са ревностни последователи на будистката вяра и спазват наставленията на монасите от местния храм. След това последвало:
„Щом е така, нареждам ви тук, пред нас, да стъпите върху фумие“, изрекли без протакане разпитващите. В краката им поставили дъска с прикрепено към нея изображение на Дева Мария с Младенеца. Следвайки моя съвет да стъпят върху фумие, пръв Кичиджиро сложил крак, а след това Мокичи и Ичизо го последвали. Да, но грешали, ако смятали, че ще се разминат само с това. На лицата на подредените пред тях чиновници бавно се изписала лека усмивка. Те наблюдавали не толкова резултата – това, че са стъпили върху фумие, колкото израженията на лицата им в този момент.
„И с това мислите, че можете да заблудите висшестоящите?“ – казал по-възрастният от тях. Едва тогава тримата разпознали в него самурая, който предния ден бил идвал в Томоги. – За глупаци ли ни вземате? Нима се надявахте, че ще пропуснем да забележим тежкото ви учестено дишане?…“
„Не, не. Спокойни сме! – отчаяно се провикнал Мокичи. – Та ние не сме християни!“
„Ако е така, направете това, което сега ще ви кажа.“ След което им заповядали да плюят върху фумие и да нарекат Пресветата Дева продажна блудница. Впоследствие разбрахме, че този начин за разследване е бил замислен от самия Иноуе, мъжа, за когото преподобният Валиняно ни бе казал, че е най-коварен сред коварните. В миналото той самият бил кръстен, за да се издигне в обществото, и прекрасно знаел, че тези бедни селяни изпитват пиетет към Светата майка повече от всичко останало. Дори и аз самият, когато пристигнах в Томоги, бях малко разтревожен от това, че понякога селяните боготворяха Светата майка повече от самия Спасител.
23
Много от християнските понятия навлизат от португалски език, повлияни от фонетичните специфики на японския. Така например параисо (порт. paraíso) е „рай“, деус (порт. deus) „бог“, орасао (порт. oração) „молитва“ и много други. – Б. пр.