„Какво, отказвате ли да плюете? Не искате ли да изречете думите, които ви казах?“
Ичизо държал иконата в двете си ръце, чиновниците го ръчкали отзад, но колкото и да се насилвал да се изплюе, нищо не се получавало. Кичиджиро също стоял неподвижно с наведена глава.
„Ами ти?“
При насилственото упорство от страна на чиновниците, най-накрая бели сълзи изпълнили очите на Мокичи и потекли по бузите му. Ичизо също поклатил глава, сякаш пронизан от болка. И тогава те двамата с цялото си същество признали, че са християни. Само Кичиджиро, под натиска на заплахите, произнесъл богохулните думи.
„Сега плюй!“ – последвала заповед.
И след като му било заповядано, от устата на Кичиджиро върху фумие паднала плюнка – печат на неизличимия позор.
След края на разпита Мокичи и Ичизо били хвърлени в тъмница за десет дни. Само те двамата – отстъпникът Кичиджиро бил пуснат, или по-скоро бил изгонен, и той на минутата безследно изчезнал, като и до ден днешен, разбира се, не се е връщал. Не би и могъл да се върне.
Започна дъждовният сезон. Всеки ден неспирно валеше ситен дъжд. Сега за пръв път разбирах каква мрачна напаст е този период – разлагаща всичко и на повърхността, и в корените. Селцето изглеждаше пусто и безжизнено като мъртво тяло. Всички разбираха каква съдба очаква двамата задържани. Всички трепереха от страх при мисълта, че рано или късно, и останалите ще бъдат сполетени от подобна участ, и затова почти никой не излизаше да работи на полето. Отвъд безлюдното поле морето беше черно.
Двайсети ден от месеца. Чиновниците от управата отново пристигнали на коне в селото, този път за да оповестят заповедта. Тя гласяла, че Мокичи и Ичизо, след като бъдат разведени за назидание пред очите на целия град Нагасаки, ще бъдат подложени на водно мъчение тук, на брега на Томоги.
Двайсет и втори ден от месеца. Селяните забелязали в далечината дълга процесия от човешки фигури с големината на грахови зърна, която се придвижвала към селото по калния, обвит в дъждовна завеса път. Най-сетне фигурите станали достатъчно големи. В центъра на процесията, заобиколени от всички страни, на неоседлани коне, със завързани ръце и с клюмнали върху гърдите им глави се виждали Ичизо и Мокичи. Селяните залостили вратите на домовете си и не смеели да се покажат навън. В дъното на редицата се тътрели множество зяпачи, присламчили се от попътните села. Процесията се виждаше дори от нашата колиба.
Когато стигнали на брега, чиновниците наредили на селяните да запалят огън, за да се постоплят мокрите от дъжда Ичизо и Мокичи. След това, в израз на особено благоволение, им дали по една малка купичка със саке. Когато впоследствие ми разказваха за това, в съзнанието ми нахлуха образите на издъхващия Иисус и мъжа, който наквасва устата Му с гъба, напоена в оцет.
Във водата при брега забили два дървени пръта, оформени като кръстове. За тях завързали Ичизо и Мокичи. С падането на нощта и настъпването на прилива водата сигурно щяла да достигне до брадичките им. Смъртта нямало да настъпи веднага, мъчението щяло да продължи два-три дни, докато накрая и тялото, и духът им се изтощят до краен предел, и чак тогава щели да издъхнат. Чрез подобни дълги изтезания и целенасоченото им демонстриране пред селяните от Томоги и от други села управата се стремяла да им внуши никога повече да не допускат християни до себе си.
Мокичи и Ичизо били завързани за стълбовете малко след пладне. След това четирима от стражите останали на пост, а останалите се качили на конете и потеглили обратно. Дъждът и студът принудили първоначалната тълпа от зяпачи малко по малко да се разпръсне.
Настъпил приливът. Двете фигури не помръдвали. Вълните с монотонен шум се надигали към потъналия в тъмнина бряг, постепенно заливали краката, долната част на тялото им и после отново с монотонен шум се дръпвали назад.
С падането на мрака Оматцу заедно с племенницата си занесли храна на пазачите и се примолили да дадат и на осъдените. След като получили разрешение, с малка лодка се приближили към кръстовете.
„Ей, Мокичи! Мокичи!“, викала Оматцу.
„Да…“, обадил се Мокичи.
След това по същия начин повикала и Ичизо, но по-възрастният клетник стоял безмълвен, като от време на време съвсем леко поклащал глава – знак, че животът му все още не бил угаснал.